Илион

Едва не подмина кристалната кула и задъхан се спря под стотиците етажи, издигащи се в мрака над него.

Стъпи на пода, хвана тръбата с две ръце, завъртя се, използвайки само лещите на термокожата, за да гледа в мрака. Наоколо плуваха хуманондни фигури, някои съвсем наблизо, но безцелното им премятане подсказваше, че навярно са постчовеци, а не Калибан. Навярно.

Деймън пъхна тръбата под мишница, приклекна, спомни си позата на Калибан, имитира я и се оттласна с всичките останали в ръцете и краката му сили. Понесе се нагоре, само че бавно, прекалено бавно. Когато стигна до първата тераса на двайсет, двайсет и пет метра височина, вече му се струваше, че едва се движи, и разбираше, че е ужасно слаб, докато отново се оттласваше от парапета.

Сенките наоколо бяха прекалено много. Калибан можеше да се нахвърли върху него от всяка тераса, ала Деймън не можеше да направи нищо, за да предотврати това — не биваше да се отдалечава от стената и терасите, за да може да продължи да се оттласква, постоянно да напредва, да плува нагоре, отначало бързо, после все по-бавно, докато стигне до следващата тераса; чувстваше се като жаба, подскачаща от камък на камък и от лилия на лилия.

Не щеш ли, Деймън се засмя. Под мръсотията, тинята, кръвта и праха термокожата му бе зелена. Наистина приличаше на някаква тромава мършава жаба, която приклякаше, за да се изтласка вертикално нагоре на всеки десети парапет на всяка десета тераса. Смехът му глухо отекна през ивиците на слушалките му и сепването му го накара да млъкне. Сега чуваше само измъченото си дишане и пъшкането си.

Внезапно го обзе страх и той направи салто, докато се издигаше нагоре. „Дали не съм подминал етажа, на който е паркиран скутерът?“ Височината му се струваше невероятна, триста метра празно пространство, най-малко, а аероскутерът беше само… „На кой етаж?“ Сърцето му панически се разтуптя и той се опита да си спомни холоизображението в контролната зала на Просперо. На сто и петдесетина метра? Двеста?

Призля му от ужас, че се е изгубил. Отдалечи се от стената и се вторачи в стъклените плоскости. Повечето излъчваха отвратително, постоянно отслабващо оранжево сияние. Някои бяха прозрачни, сребристи от земната светлина. Никъде не се виждаше характерната белота на полупропускливите мембрани от първия херметичен шлюз и вратата на Просперо — „Дали изобщо съм видял такъв прозорец на холограмата, или само съм предположил, че ще се вижда отвътре?“

Почти спрял в края на последното си оттласкване, Деймън смъкна осмозната маска. Повръщаше му се.

„Нямаш време за това, идиот такъв. — Опита се да вдиша въздух, ала той бе прекалено рядък, прекалено студен, прекалено застоял. Почти изгубил съзнание, той отново нахлузи маската. — Защо не взех фенерчето? Мислех, че на Харман може да му трябва, за да се грижи за Хана или да стреля по Калибан, обаче сега не виждам прозорците, по дяволите!“

Насили се да забави дишането си и да се успокои. Преди гравитацията да го притегли към тъмния под на стотици метри надолу, се оттласна и заплува надалеч от стената, като се претърколи по гръб, за да погледне нагоре към звездите.

„Ето го! Още петнайсет метра по тази стена. Белият квадрат в матовия прозорец“.

Направи пирует, стисна тръбата между брадичката и гърдите си и с две ръце заплува нагоре. Ако не успееше да стигне до най-близката тераса, щеше да изгуби най-малко шейсет метра височина и се съмняваше, че има сили отново да се издигне.

Стигна до терасата, хвана тръбата с лявата си ръка, оттласна се вертикално нагоре и спря точно до бялата плоскост. Задъхан, със замъглени от пот очи, Деймън протегна дясната си ръка и тя премина през мембраната като през лепкав облак.

— Благодаря ти, Господи — промълви той.

В този момент Калибан връхлетя — изскочи от тъмните ниши под следващата тераса, широко разперил дългите си ръце и още по-дългите си крака и оголил зъбите си, които блестяха на земната светлина.

— Не — изпъшка Деймън в мига, в който чудовището го стегна в отвратителните си обятия и челюстите му се насочиха към гърлото му. Успя да вдигне дясната си ръка, за да се защити — зъбите на Калибан разкъсаха плътта и стигнаха до костта. В следващия миг двамата, вплетени един в друг и обгърнати от облак кръв, пропаднаха в редкия въздух до долната тераса, като разбиваха стъкло, пластмаса, дърво и замръзнали постчовешки тела, и потънаха в мрака.

59.Илионското поле

Манмът навярно пръв забеляза какво става в небето, морето и земята около Илион, но той го очакваше. Не знаеше какво ще се случи… ала определено не каквото виждаше в момента.

„Какво виждаш?“ — попита по теснолъчевия канал Орфу.

„О…“ — ахна Манмът.

В небето над Илион се беше появила въртяща се сфера с диаметър неколкостотин метра. След миг точно над бойното поле се материализира втора, разположена между града и Хълма на трънените храсти. Моравекът бързо се обърна и видя трета сфера да изплува над ахейския стан, после четвърта — на няколко километра навътре в морето пред десетките бягащи ахейски кораби. Пета се появи на север от града, шеста — на юг.

„Какво виждаш?“ — повтори Орфу.

„Хм…“ — заекна приятелят му.

Всички сфери сияеха в пъстри цветове, но изведнъж се покриха с фрактални изображения, после всички се превърнаха в многобройни образи на Монс Олимпус, гледан от различно разстояние, от различни ъгли и в различна перспектива. Една от сферите се спусна в Илионското поле и марсианската повърхност на стометровия кръг плавно се сля с троянската земя. Грамадното кълбо на запад се сплеска в кръг и потъна, докато марсианският океан не се изравни със Средиземно море. Водата заплиска между двата свята. Ахейските кораби се опитаха да спуснат платна, мъжете престанаха да гребат, но витите кораби не можеха да спрат навреме и преминаха през кръга от кипяща турбулентност в марсианския северен океан, на фона на който се извисяваше заснеженият Монс Олимпус. Накъдето и да погледнеше, Манмът виждаше марсианския вулкан, въпреки че сферите бяха започнали да се преобразяват в кръгли портали високо в небето над Илион.

„Какво става?“ — извика Орфу по теснолъчевия канал.

„О…“ — отново започна Манмът.

Десетки черни летящи обекти преминаха през кръглите портали в небето, през кръга в морето зад моравеките, дори през портала на равнището на земята — вече по-скоро дъга, отколкото кръг, тъй като основата му потъваше под пръстта на Троя. Летящите обекти се стрелкаха в небето като гигантски стършели — бяха черни, заострени, не много по-големи от Орфу. Движеха се с видими пулсови двигатели. Машините имаха куполообразни кабини с черни стъкла и от тях стърчаха антени и оръжия — ракети, оръдия, бомби, лъчеви прожектори. Ако това бяха колесници от ново поколение, боговете светкавично бяха преминали към свръхмодерна техника.

„Манмът!“ — изрева Орфу.

„Извинявай“ — отвърна дребният моравек. Почти заеквайки, той побърза да опише хаоса в небето, морето и полето наоколо. Едва успяваше да говори едновременно с развиващите се събития.

„Какво правят Ахил, Хектор и другите гърци и троянци? — попита йониецът. — Бягат ли?“

„Някои. Но повечето ахейци около мен и троянците при твоя хълм тичешком влизат в най-близкия кръгъл портал“.

„Влизат в портала ли?“ — повтори Орфу от Йо. Манмът никога не беше чувал приятеля си толкова изумен.

„Да. Ахил и Хектор започнаха първи, викаха нещо, размахваха копия и щитове и просто… ами… втурнаха се вътре. Предполагам, че са видели Монс Олимпус, сетили са се какво е това и просто са го… нападнали“.

„Да нападнат марсиански вулкан?!“ — повтори Орфу още по-слисано.

„Нападнаха Олимп, дома на боговете — поясни Манмът, който също изглеждаше поразен. — Боже мой!“