Илион

„Какво става?“

„Кръглият портал зад нас — заекна Манмът. — През него минават десетки гръцки кораби…“

„Да, вече го каза“.

„Но през портала се виждат стотици кораби“.

„Гръцки ли?“ — попита йониецът.

„Не. Повечето са зекски“.

„На зелените човечета?!“ Орфу говореше като дефектно устройство за синтезиране на глас, като че ли за пръв път изричаше думи.

„Хиляди зелени човечета. Стотици кораби“.

„Фелуки ли?“

„Фелуки, ония големи шлепове, с които пренасяха камъните за главите, по-големи платноходи, по-малки кораби… всички плават към Монс Олимпус и се смесват с ахейските кораби“.

„Защо? — попита Орфу. — Защо зеките плават към Олимп?“

„Не питай мен! — извика Манмът. — Аз само работя тук… опа“.

„Какво «опа»?“

„Небето е пълно с огнени жилки като метеорити, падащи от космоса“.

„Да не би боговете да подновяват бомбардировката?“

„Не знам“.

„От каква посока идват?“

„Моля?“ Ако го бяха направили с челюст, тя щеше да увисне. Небето представляваше мрежа от огнени жилки, осеяна с кръгли портали, през които се виждаше Монс Олимпус и черни машини, сновящи почти над земята. Хиляди ахейци и троянци се бяха втурнали в първия портал след Ахил и Хектор, десетки хиляди троянци и техни съюзници заемаха отбранителни позиции на стените на Илион и в полето пред Скейските порти. Биеха гонгове и барабани. Въздухът кипеше от енергия, отекваха ревове. Ахейци тичаха към своя ров и слънцето се отразяваше в лъскавите им доспехи. Хиляда троянски стрелци на укрепленията опънаха лъковете си и насочиха стрелите си към небето. Десетки черни кораби отплаваха от ахейския стан. Манмът не можеше да се върти достатъчно бързо, за да наблюдава всичко.

От каква посока падат метеоритите? — попита Орфу. — От запад на изток, от изток на запад или от север на юг?

„Какво значение има това, по дяволите? — изсумтя приятелят му. — Не, почакай, извинявай. Идват от всички краища на небето. Пресичат се на синия фон“.

„Някои насочват ли се към Илион?“

„Не, струва ми се. Не пряко. Чакай, виждам нещо в края на една от жилките… Увеличавам… божичко, това е…“

„Космически кораб ли?“ — попита Орфу.

„Да! — ахна Манмът. — Опашки, корпус, двигател… прилича на космически кораб от анимационен филм, Орфу. Следва го стълб от жълта енергия. Другите метеорити също са кораби… някои са увиснали… един се спуска. Опа!“

„Пак ли «опа»?“

„Увисналият космически кораб като че ли каца, заедно с четири-пет от по-малките черни летящи машини“.

„Нима?“ — Гласът на йониеца звучеше спокойно, дори може би весело.

„Кацат на хълма до теб! Почти отгоре ти, Орфу! Стой там! Идвам!“ Манмът се затича на четири крака към хълма, където жълтата струя на космическия кораб вдигаше прах и камъчета на трийсет метра във въздуха. Не виждаше Орфу в прашния облак.

„Никъде няма да ходя — успокои го Орфу. — Но не пресилвай сервомеханизма си с бързане, приятелю. Струва ми се, че знам кои са новопристигналите“.

60.Екваториалният пръстен

Докато се търкаляше в мрака на терасата с Калибан, на Деймън му се струваше, че чудовището се опитва да му откъсне ръката. Само металните нишки в термокожата и автоматичната реакция на костюма да затваря всички дупки пречеха на Калибан да го разкъса. Ала термокожата нямаше да издържи още много.

Мъжът и зверочовекът се блъскаха в маси, търкаляха се сред постчовешки трупове, отскачаха от стъклени стени. Калибан продължаваше здраво да го стиска с дългите пръсти на ръцете и краката си. Изведнъж чудовището разхлаби захапката си, отдръпна лигавата си глава назад и отново я стрелна към гърлото му. Деймън пак блокира атаката с дясната си ръка, за пореден път бе захапан до костта и високо простена, когато отскочиха към парапета на терасата. Въпреки автоматичната реакция на костюма кръвта му течеше на сферични калки, които се пръскаха при сблъсъка с термокожата или люспите на Калибан.

За миг се вклиниха до парапета и Деймън се втренчи в жълтите очи на звяра, само на сантиметри от неговите. Знаеше, че ако прехапаната му дясна ръка не пречеше на Калибан, чудовището щеше да разкъса осмозната му маска и лицето му за секунда, но в момента в ума му се въртеше една-единствена мисъл и един смайващ факт: „Не ме е страх“.

Вече не съществуваше булатория, в която да прехвърлят мъртвото му тяло и да го възкресят за по- малко от две денонощия, нямаше сини червеи — каквото се случеше сега, щеше да е завинаги.

„Не ме е страх“.

Виждаше зверските очи, разлигавената муцуна, люспестите плещи и отново си помисли колко материален е Калибан. Спомни си отвратителната розовина на голия скротум и пенис на съществото, които беше зърнал в пещерата.

Когато Калибан отново разтвори зъби, за да го нападне, Деймън осъзна, че няма да може за трети път да блокира атаката към гърлото си. Посегна надолу с лявата си ръка, напипа меките топки и ги стисна с всички сили, които му бяха останали.

Чудовището отметна глава, изрева толкова силно в редкия въздух, че викът му отекна в почти безвъздушното пространство, и се опита да се отскубне. Деймън се сви и стисна и с другата си ръка — тя кървеше, но пръстите му се движеха. Остави се Калибан да го повлече, докато се гърчеше и риташе, за да се освободи. Представи си, че мачка домати със силните си ръце, със своите човешки ръце, представи си, че изстисква сок от портокали — сега целият му свят се свеждаше до волята да се държи и да стиска — и съществото отново изрева, замахна с дългата си ръка и удари Деймън достатъчно силно, за да го отхвърли от себе си.

Няколко секунди младият мъж не беше в състояние да се защитава и дори не знаеше къде е. Ала чудовището не се възползва от тези секунди — бе прекалено заето да размахва ръце, да вие и да се присвива, високо вдигнало люспестите си колене в опит да приклекне и да се прегърби във въздуха. Когато зрението на Деймън започна да се прояснява, той видя как Калибан се мята обратно на терасата, вкопчва се в парапета, прехвърля се и скача към него, протегнал напред дългите си ръце.

Деймън слепешком заопипва сред столовете и масите, намери желязната тръба, вдигна я с две ръце над рамото си и свирепо замахна към слепоочието на Калибан. Разнеслият се звук го изпълни със задоволство. Главата на чудовището отскочи настрани, размахващите се ръце и торс се стовариха отгоре му, ала младият мъж отметна звяра от себе си — усещаше, че дясната му ръка се вцепенява — пусна тръбата, хвърли се към парапета на терасата и се оттласна към полупропускливия вход на десет метра нагоре.

Прекалено бавно.

По-привикнал към слабата гравитация и тласкан от непонятна за човешките същества омраза, Калибан се отблъсна от стената на терасата, хвана парапета с пръстите на краката си, приклекна, скочи и изпревари Деймън във въздуха към бялата плоскост.

Видял, че няма да спечели надпреварата до стъклото, Деймън се хвана за един трегер, който стърчеше на около четири и половина метра под мембраната и спря полета си. Калибан се приземи на перваза с протегнати напред ръце и препречи пътя към белия квадрат. Младият мъж видя, че не може да заобиколи тези яки ръце, тези дълги нокти. Болката от разкъсаната му и нахапана ръка внезапно стигна до ума и тялото му като електрически удар и той усети усилващата се вцепененост, предупреждаваща за слабостта и шока,