аларми, преди да открие бутона за отоплението. От пулта и няколко вентилационни отвора нахлу топъл въздух.
Харман се закашля пръв, последван след няколко секунди и от Хана. После клепачите им запърхаха и двамата отвориха очи.
Деймън глупаво им се ухили.
— Къде… къде… — хрипливо попита възрастният мъж.
— Спокойно — отвърна Деймън и бавно насочи аероскутера към изхода на булаторията. — Не бързай.
— Няма… време… — задъхано каза Харман. — Линейният… ускорител.
— Уф, мама му стара! — изпъшка Деймън. Беше забравил за връхлитащия ускорител и изобщо не бе поглеждал, за да види дали се приближава.
Той натисна щурвала напред, профуча през дупката на мембраната и се понесе към изхода на кулата.
В кулата нямаше и следа от Калибан. Деймън направи широк завой, мина през изходната плоскост на кулата и се понесе в космоса.
— Боже Господи! — ахна Харман.
Хана изпищя — първият звук, който издаваше, след като я бяха извадили от резервоара.
Трикилометровият линеен ускорител беше толкова близо, че колекторният пръстен на носа му запълваше две трети от небето над тях и скриваше слънцето и звездите. Дюзите, разположени по абсурдно дългата структура, правеха последни корекции на курса преди сблъсъка. Деймън не знаеше имената на всички части и приспособления, ала можеше да различи всеки детайл на лъскавите скоби, полираните пръстени, надупчени от безброй микрометеоритни удари, охлаждащите спирали, дългото медно обратно въже над главното ядро на ускорителя, далечните инжектори и сферата на самата уловена космическа дупка. Структурата се уголемяваше пред очите им, засенчи и последните звездни сянката й покри кристалния град под тях.
— Деймън… — започна Харман.
Младият мъж вече действаше — натискаше щурвала напред и профучаваше над кулата, града, астероида, насочил се към синята дъга на Земята, докато линейният ускорител изминаваше последните неколкостотин метра зад тях.
За миг градските кули се озоваха над скутера, после сферата на космическата дупка се блъсна в тях, безшумно се сви в себе си и ускорителят сякаш се сгъна в нищото.
Тримата човеци се обърнаха да гледат сблъсъка.
Нямаше звук. Това най-силно порази Деймън — абсолютната тишина на момента. Нямаше вибрации. Нямаше ги обичайните земни елементи, придружаващи ужасен катаклизъм.
Катаклизъм обаче имаше.
Кристалният град избухна на милиони късчета блестящо стъкло и горящ газ, които се разлетяха във всички посоки. Грамадни разширяващи се огнени кълба блъвнаха на два, три, петнайсет километра в космоса, сякаш за да настигнат бягащия аероскутер, ала после пламъците като че ли се свиха навътре — като видеозапис, гледан отзад-напред — и погълнаха остатъците от кислород.
Градът от другата страна на астероида се откъсна от повърхността на скалата и се пръсна по хиляди отделни траектории; разхвърча се стъкло, стомана и какво ли не още.
Миг след първия удар целият астероид се разтърси и прати концентрични вълни прах и газ в космоса след останките от града. А после се разчупи.
— Бързо! — възкликна Харман.
Деймън не знаеше какво прави. Беше насочил кораба към Земята с пълна скорост, летеше пред пламъците, останките и вълните от замръзнали газове, ала сега по целия виртуален пулт мигаха червени, жълти и зелени лампи. Нещо повече, извън скутера най-после се чуваше звук — подозрително съскане и пращене, което след секунди се усили до ужасяващ рев. Около корпуса на скутера се появи оранжево сияние, което бързо се превърна в кълбо от пламък и синя електрическа плазма.
— Какво става? — извика Хана. — Къде сме?
Младият мъж не й обърна внимание. Не знаеше какво да прави с щурвала. Ревът се усилваше, пламъците около тях се сгъстяваха.
— Скутерът ли се повреди? — попита Харман.
Деймън поклати глава. Съмняваше се. Предполагаше, че е свързано с навлизането в земната атмосфера с такава скорост. Веднъж в дома на един приятел на майка му в кратера Париж — бе на шест-седем години, — въпреки нейните заръки да не прави така, той се беше спуснал по един дълъг парапет и се бе плъзнал на четири крака по дебелия килим. Пареше го толкова ужасно, че не повтори опита си. И сегашното триене му се струваше подобно.
Реши да не разкрива теорията си пред Харман и Хана. Просто му се струваше глуповата.
— Направи нещо! — надвика рева и пращенето Харман. Косата и брадите на двамата мъже се бяха изправили насред цялото това електрическо безумие. Хана — напълно обезкосмена, дори без вежди — се озърташе, като че ли се е събудила в лудница.
Преди шумът да заглуши всичко друго, Деймън извика на виртуалния пулт:
— Автопилот!
— Задействане на автопилота? — Неутралният глас на скутера едва се чу. Младият мъж усещаше топлината през силовото поле и знаеше, че това не е добре.
— Задействай автопилота! — с всички сили извика той.
Силовото поле обгърна тримата пътници, здраво ги притисна към местата им, аероскутерът се преобърна наопаки и двигателите на кърмата развиха такава мощност, че на Деймън му се струваше, че зъбите му ще изпадат от устата му. Ръката ужасно го болеше под натиска на ускорението.
— Връщане към предварително въведената траектория? — идиотски спокойно попита скутерът.
— Да — изрева Деймън. Шията му се бе сковала и беше убеден, че гръбнакът му скоро ще се прекърши.
Задействаха се още дюзи, машината сякаш заподскача като камък по езерна повърхност, обгърнаха ги още по-гъсти пламъци — и поле курсът им някак си се стабилизира.
Деймън вдигна глава.
Летяха — летяха толкова високо, че Земята над тях още бе заоблена, толкова високо, че планините се различаваха само по снежните си шапки на кафявия и зеления фон, но летяха. Наоколо вече имаше въздух.
Младият мъж извика радостно, прегърна облечената в синя хермокожа Хана, отново извика и триумфално размаха юмруци към небето.
И се вцепени с вдигнати ръце и очи, и изпъшка:
— Мама му стара!
— Какво става? — попита голият Харман: само осмозната маска висеше на шията му. После също погледна нагоре и повтори: — Мама му стара!
Първото от хиляди огнени кълба — останки от града, линейния ускорител или разбития астероид — профуча на километър от тях, като оставяше петнайсеткилометрова вертикална следа от пламък и плазма, и едва не преобърна скутера. От пламтящото небе го последваха още.
61.
Илионското поле
Манмът стигна на Хълма на трънените храсти тъкмо когато по рампата на космическия кораб слязоха девет високи черни фигури. Бяха хуманоидни, но и насекомоподобни, двуметрови, покрити с лъскава дурапластова броня и с каски, отразяващи света около тях като полиран оникс. Ръцете им напомниха на Манмът за изображенията на крайници на торен бръмбар — мъчително извити, криви, бодливи и покрити с черни тръни. Всички носеха сложни оръжия, които наглед тежаха най-малко по петнайсет килограма. Фигурата начело спря сред прашния вихър и посочи право към Манмът.
— Ей, малки моравеко, това Марс ли е? — Усиленият глас говореше на интерлунарен английски и се
