Илион

— Ти ме видя сутринта с Хектор, сине Мегадов — отвърна той.

— Видях те и с мъжеубиеца Ахил — викна троянецът. Стрелците вече бяха вдигнали лъковете си и към моравеките бяха насочени поне трийсет стрели.

„Как да спечеля доверието им?“ — попита по теснолъчевия канал Манмът.

„Перим, Мегидовият син — замислено рече йониецът. — Ако всичко вървеше като в «Илиада», Перим би трябвало да е мъртъв след два дни — убит от Патрокъл, наред с Автоной, Бхекъл, Елас, Мулий и Пиларт в едно невероятно меле“.

„Е, нямаме два дни, повечето троянци, които спомена, Автоной, Мулий и останалите, в момента са тук с вдигнати щитове и насочени напред копия и се съмнявам, че Патрокъл ще ни помогне, освен ако не доплува от Индиана. Хрумва ли ти някаква идея какво да направим?“

„Кажи им, че астровеките са слуги, изковани от Хефест и призовани от Ахил да ни помогнат да спечелим войната срещу боговете“.

— Слуги — повтори на гръцки думата Манмът. „Не знам точно тази форма…“

„Просто го кажи преди Перим да им е наредил да пронижат черния ти дроб“ — прекъсна го Орфу. Манмът нямаше черен дроб, ала разбра смисъла на съвета.

— Периме, почтени сине Мегадов — извика той, — тия черни същества са слуги, изковани от Хефест, ала доведени тук от Ахил да ни помогнат да спечелим тази война срещу боговете.

Перим изсумтя, после попита:

— И ти ли си слуга?

„Кажи «да»“ — излъчи Орфу.

— Да.

Перим даде заповед на хората си и те отпуснаха лъковете и прибраха стрелите в колчаните си.

„Според Омир «слугите» са нещо като андроиди, създадени в ковачницата на Хефест от човешки части и използвани като роботи от боговете и някои смъртни“.

„Да не би да искаш да кажеш, че в «Илиада» има андроиди и моравеки?“ — попита Манмът.

„В «Илиада» има всичко“ — отвърна Орфу и се обърна към астровекския командир:

— Главен центурион Аху, носите ли проектори на силово поле в кораба си?

Високият ониксов астровек се изпъна.

— Тъй вярно.

— Прати един взвод в града, в този град, Илион, и го покрий с високоенергийно силово поле. Както и ахейския стан на брега.

— С високоенергийно поле ли? — Главният центурион се поколеба. Манмът предполагаше, че това ще изисква цялата енергия на ядрения реактор на кораба.

— Да — потвърди Орфу. — Способно да отблъсква лазерни, мазерни, балистични, ядрени, термоядрени, неутронни, плазмени, антиматериални ракети и стрели. Тези хора са наши съюзници, главен центурион.

— Слушам. — Ониксовата фигура се обърна и предаде заповедта по теснолъчевия канал. Още десетина войници се спуснаха по рампата с масивни проектори и всички бързо се затичаха в двете указани посоки. До Манмът и Орфу остана само главен центурион Аху. Черните стършели с бръмчене кръжаха във въздуха и оръжията им продължаваха да се въртят.

Перим се приближи. Гребенът на лъснатия му, ала очукан шлем едва стигаше до гърдите на главен центурион Аху. Троянецът вдигна юмрук и почука с кокалчета по дурапластовия нагръдник на астровека.

— Интересна броня — отбеляза той и се обърна към Манмът. — Малки слуга, ние ще се присъединим към Хектор в битката. Искаш ли да дойдеш с нас? — Той посочи грамадния кръг, изсечен в небето и земята на юг. През квантовия портал продължаваха да маршируват троянски и ахейски воини — не тичаха, а маршируваха организирано, колесниците и щитовете им лъщяха, знамената им се вееха, върховете на копията им отразяваха земната слънчева светлина от отсамната страна на отвора и марсианската — от другата.

— Да, искам да дойда с вас — отвърна моравекът. „Ще се оправиш ли сам тук, старче?“ — попита той Орфу по теснолъчевия канал.

„Главен центурион Меп Аху ще ме пази“ — излъчи йониецът.

Манмът закрачи до Перим надолу по склона — трънаците бяха почти съвсем утъпкани през деветгодишните приливи и отливи на войната — и двамата поведоха малката група троянци. В подножието на хълма спряха, пресрещнати от залитаща към тях странна фигура — гол безбрад мъж с чорлава коса и малко безумни очи. Мъжът вървеше предпазливо, избираше пътя си по камъните с окървавените си крака, на шията му висеше медальон.

— Хокънбери? — попита Манмът. Бе се усъмнил във видеоразпознавателните си вериги.

— Същият — ухили се схоластикът. — Как си, Манмът? — После премина на гръцки. — Привет, Периме, сине Мегадов. Аз съм Хокънбери, син на Дуейн, приятел на Хектор и Ахил. Запознахме се сутринта, спомняш ли си?

Манмът никога не беше виждал жив човек гол и се надяваше, че ще мине много време преди да види друг.

— Какво ти се е случило? Къде са ти дрехите? — попита той.

— Това е дълга история, обаче се басирам, че мога да я съкратя и да я довърша, преди да минем през оная дупка в небето — отвърна Хокънбери и отново се обърна към троянеца. — Сине Мегадов, твоите хора случайно не биха ли ми дали някоя и друга дреха?

Перим очевидно позна Хокънбери и си спомни почтителното отношение на Ахил и Хектор към него по време на прекъснатия съвет на вождовете.

— Дрехи за тоя господар! — изръмжа той на хората си. — Най-хубавото наметало, най-новите сандали, най-здравите доспехи, най-полираните наколенници и най-чистото бельо!

Автоной пристъпи напред.

— Нямаме излишни дрехи, доспехи и сандали, почтени Периме.

— Веднага се съблечи и му дай своите! — изрева троянският водач. — Обаче първо гледай да изпощиш въшките. Действай.

62.Ардис

Небето продължи да пада до вечерта.

Ада се втурна на моравата зад Ардис Хол, за да наблюдава кървавите жилки, които с грохот разсичаха синевата и изчезваха зад гористите хълмове и речната долина. Гостите и учениците с крясъци хукнаха по пътя към далечния факспавилион в паническото си нетърпение да избягат.

Одисей дойде при нея. Стояха на тревата — остров от двама неподвижни сред море от хаос.

— Какво е това? — промълви младата жена. — Какво става? — В небето постоянно имаше не по-малко от десетина жилки и от време на време цялото се покриваше с метеорити.

— Не съм сигурен — отвърна варваринът.

— Има ли нещо общо със Сави, Харман и Деймън?

Брадатият мъж я погледна.

— Възможно е.

Повечето огнени следи догаряха в небето и изчезваха, ала една по-ярка от другите, която пищеше като хиляди нокти, прокарвани по стъкло, падна на източния хоризонт и вдигна облак от пламъци. След миг се разнесе ужасен грохот, толкова по-мощен и вибриращ от дращенето, че Ада я заболяха кътниците, след което се вдигна вятър, отнесе листата на стария бряст и повали повечето палатки, опънати на моравата под къщата.

Ада се хвана за яката ръка на Одисей и се вкопчи в него, докато ноктите й не пуснаха кръв — без тя да забележи и без Одисей да каже нещо.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита я той.

— Не.

Останаха да гледат небесното представление още час. Повечето гости бяха избягали по пътя, след като