обръснал брадата си и явно я оформяше. Седна на стола до леглото и стисна лявата ръка на Деймън. Младият мъж затвори очи за момент и отвърна на ръкостискането. Когато отново погледна, очите му бяха насълзени. От умората, помисли си той.
— Метеоритната буря утихва, всяка вечер е все по-слаба — каза Харман. — Обаче има жертви. Загинали. Само в Уланбат са убити над сто души.
— Загинали ли? — повтори Деймън. Тази дума от много отдавна не бе имала истинско значение.
— Трябва да се научите да погребвате мъртвите си — обади се Одисей. — Не да ги прехвърляте по факса за щастлив вечен живот като безсмъртни постчовеци на пръстените. Хората погребват мъртвите и се опитват да се грижат за ранените.
— А кратерът Париж? — успя да попита Деймън. — Майка ми?
— Добре е — успокои го Ада. — Този град не пострада. Имаме куриери, които ежедневно ни носят новини. Тя ти прати писмо, Деймън — бои се да се прехвърля по факса, докато положението не се успокои. Много хора се страхуват. След края на слугите, изчезването на войниксите и прекъсването на електричеството навсякъде, повечето хора не искат да пътуват, освен ако не им се налага.
— Защо няма електричество, но факсвъзлите още работят? Къде са войниксите? Какво става?
— Не знаем — отвърна Харман. — Обаче метеоритният дъжд не доведе до… как го нарече Просперо? Изчезване на вида. Можем да сме щастливи за това.
— Да — съгласи се Деймън, но си мислеше: „Значи Просперо, Калибан и смъртта на Сави са били истински, а не само сън?“ Отново помръдна дясната си ръка и болката отговори на въпроса.
Влезе Хана — само по бяла риза. По главата й бе набол мъх. Лицето й изглеждаше по-човешко и живо във всички отношения. Тя се приближи до Деймън, като внимаваше да не докосва ръката му, наведе се и силно го целуна по устните.
— Благодаря ти, Деймън. Благодаря ти — каза тя, когато откъсна устни от неговите. И му подаде мъничка незабравка, откъсната на двора. Той неловко я хвана с лявата си ръка.
— Моля — отвърна младият мъж. — Целувката ми хареса. — Наистина. Сякаш никога не се бе целувал — той, Деймън, най-големият женкар на света.
— Ето нещо интересно. — Хана разтвори другата си ръка и показа торински саван. — Намерих го долу до старата дъбова маса, обаче вече не работи. Опитах още два. Нищо. Даже саваните не работят.
— Възможно е гърцко-троянската бойна драма да е приключила — предположи Харман, вдигна извезаните вериги на тъканта към челото си, после захвърли савана настрани. — Може торинската история да е свършила.
Одисей, който гледаше през прозореца синьото небе и зелената морава, се обърна към тях.
— Съмнявам се — възрази той. — Подозирам, че истинската война тепърва започва.
— Знаеш ли нещо за торинската драма? — попита Хана. — Нали каза, че никога не си лягал под савана?
Гъркът сви рамене.
— Преди близо десет години двамата със Сави разпространихме торинските савани. Аз донесох прототипа от… отдалеч.
— Защо? — промълви Деймън.
Одисей разпери ръце.
— Войната наближаваше. Хората на земята трябваше да научат нещо за нея, за нейните ужаси и красота. Трябваше да научат нещо и за хората от историята, за Ахил, Хектор и другите. Даже за мен.
— Защо? — повтори Хана.
— Защото войната наближава.
— Ние не участваме в нея — посочи Ада.
Одисей скръсти ръце.
— Ще участвате. Още не сте на предните линии, но те идват насам. Ще участвате в този сблъсък независимо дали го желаете.
— Как може да участваме в него? — учуди се Ада. — Та ние не можем да воюваме. И изобщо не искаме да се научим.
— След няколко седмици шейсетина от младежите, които останаха тук, ще знаят нещичко по този въпрос — отвърна брадатият воин. — А когато настъпи моментът, от тях ще зависи дали ще пожелаят да воюват. Винаги е било така. — Той посочи Харман. — Ако щеш вярвай, обаче твоят скутер може да се поправи. Работя по въпроса и след десетина дни може би ще е готов.
— Не искам да гледам битки — настоя Ада. — Не искам да има война.
— И имаш всички основания — каза Одисей.
Ада сведе лице, сякаш се опитваше да овладее сълзите си. Когато опря юмрук върху леглото, Деймън постави пръстите си до нейните и й подаде незабравката на Хана. После се унесе.
Събуди се в мрак и лунна светлина. На леглото до него седеше някаква фигура. „Калибан!“ Инстинктивно вдигна дясната си ръка и сви юмрук. Пред очите му избухнаха звезди от болка.
— Спокойно — каза Харман и се наведе, за да намести бинтованата му ръка. — Спокойно, Деймън.
Младият мъж се задъхваше, опитваше се да не повърне от болка.
— Помислих те за…
— Знам.
Деймън седна на леглото.
— Смяташ ли, че е мъртъв?
Силуетът до него поклати глава.
— Не знам. Самият аз се питам… мисля за това. За двамата.
— За двамата ли? — учуди се Деймън. — Сави ли имаш предвид?
— Не… Искам да кажа, да, и за нея мисля много… обаче имах предвид Просперо. Холограмата на Просперо, който каза, че е само ехо на сянка или нещо подобно.
— И какво?
— Мисля, че това всъщност беше самият Просперо — промълви Харман и се наведе към Деймън. — Мисля, че някак си е бил заточен в астероидния град на постчовеците, той го наричаше „моя остров“, също както Калибан беше заточен там.
— От кого?
Харман се отдръпна и въздъхна.
— Не знам. Напоследък не знам нищо.
Деймън кимна.
— Трябваше ни много време, за да научим достатъчно и да проумеем, че никой от нас не знае абсолютно нищо, нали, Харман?
Възрастният мъж се засмя. Но когато отново заговори, тихият му глас беше сериозен.
— Боя се, че сме ги освободили.
— Кого сме освободили? — прошепна Деймън. Допреди секунда изпитваше глад, вълчи глад, ала сега коремът му сякаш беше пълен с ледена вода. — Калибан и Просперо?
— Да.
— А може да сме ги убили — решително заяви младият мъж.
— Да. — Харман се изправи и го стисна за рамото. — Ще те оставя да поспиш. Благодаря ти, Деймън.
— За какво?
— Благодаря ти — повтори Харман и излезе от стаята.
Деймън изтощено се отпусна върху възглавниците, ала сънят не идваше. Той се вслушваше в нощните звуци, които долитаха през счупения прозорец: щурци, нощни птици, които не можеше да назове, жаби, крякащи в езерцето зад къщата, шумолене на листа под нощния ветрец, и усети, че се усмихва.
„Ако Калибан е жив, ще е адски жалко. Обаче и аз съм жив.
После заспа — чист сън без сънища, който продължи, докато Ада не го събуди един час след изгрев слънце с първата му истинска закуска от пет седмици насам.
