шансовете си.
Майната му. Както казват Ахил и главен центурион Меп Аху — „Без кураж няма слава“.
— Найтенхелзър! — викам в гората. — Кийт!
Въпреки че си дера гърлото да крещя, минава цял час, докато го открия, и успявам само защото случайно се натъквам на индианско село на една полянка, отдалечена на около половин километър от мястото, където съм се телепортирал. В това село няма типита, а само примитивни колиби от клони, листа и чим. В центъра гори огън. Изведнъж се разлайват кучета, жените се разпищяват и събират децата, шестима индианци грабват първобитните си лъкове и се прицелват в мен.
Свалям красивия си кедров лък, изработен от занаятчии в далечния Аргос, поставям красивата си стрела с плавно, опитно движение и се прицелвам в тях, готов да ги пронижа всичките в черния дроб, докато техните глупави подострени пръчки отскачат от бронята ми. Освен ако не ме улучат в лицето или окото. Или в гърлото. Или…
Облечен в същите животински кожи като доста по-стройните от него индиански воини, бившият схоластик Найтенхелзър се втурва помежду ни и им крещи непонятни срички. Индианците се намусват, обаче отпускат лъковете си. Същото правя и аз.
Найтенхелзър се приближава до мен.
— По дяволите, Хокънбери, какво правиш тук?
— Идвам ти на помощ.
— Не мърдай — нарежда той, пак излайва нещо на индианците и после им казва на класически гръцки: — И моля, почакайте ме, преди да сервирате печеното куче. Идвам след малко.
После ме хваща за лакътя и ме повежда обратно към потока, далеч от селото.
— Гръцки, а? — питам аз. — Какво печено куче? Той отговаря само на първата част от изречението.
— Техният език е сложен и ми е трудно да го науча.
По-лесно ми е аз да ги науча на гръцки.
Засмивам се, ала главно на хрумналата ми мисъл какво ще кажат археолозите след четири-пет хиляди години, когато разкопаят това праисторическо село в Индиана и открият чирепи от пръстени съдове с гръцки образи от Троянската война.
— Какво има? — пита Найтенхелзър.
— Нищо.
Сядаме на не много удобните камъни на отсрещния бряг на потока и разговаряме.
— Как върви войната? — пита Найтенхелзър. Забелязвам, че е поотслабнал. Изглежда здрав и доволен. Разбирам, че сигурно изглеждам точно толкова уморен и мръсен, колкото се чувствам.
— Коя война? — на свой ред го питам аз. — Имаме си нова.
Найтенхелзър, който винаги е бил лаконичен, повдига вежди и чака.
Разказвам му малко за абсолютната война, като пропускам част от по-лошите неща. Не ми се ще да се разцивря или да се разтреперя пред стария си приятел.
Той ме слуша няколко минути, после пита:
— Поднасяш ли ме?
— Не — отвръщам аз. — Бих ли си измислил всичко това? Бих ли
— Да, имаш право — съгласява се Найтенхелзър. — Никога не си проявявал въображение в такива неща.
Премигвам, обаче не казвам нищо.
— Какво ще правиш? — пита той.
Свивам рамене.
— Ще те спася?
Бившият схоластик се подхилва.
— Ти май имаш нужда от спасяване повече от мен. Защо да се връщам там след всичко това, дето ми го описа?
— От професионално любопитство? — предполагам аз.
— Моята специалност беше „Илиада“ — казва Найтенхелзър. — Явно с нея окончателно е приключено. — Поклаща глава и потърква бузите си. — Как е възможно да се обсади Олимп?
— Ахил и Хектор намериха начин. Аз трябва да се върна. Идваш ли с мен? Не мога да ти обещая, че някога ще можеш да се телепортираш тук.
Едрият схоластик поклаща глава.
— Оставам тук.
— Разбираш ли, че тук не си в безопасност? — Говоря бавно, като преминавам на гръцки в случай, че е позабравил английски. — От войната, искам да кажа. Ако положението се сговни, цялата Земя ще…
— Знам. Слушах те внимателно — прекъсва ме Найтенхелзър. — Оставам тук.
Изправяме се. Докосвам телепортаторния медальон, после отпускам ръка — сетил съм се.
— Имаш жена тук — казвам.
Найтенхелзър свива рамене.
— Пробутах им няколко фокуса с преобразяващата си гривна, тазера и другите играчки. Направих впечатление на клана. Или поне се престориха на впечатлени. — Усмихва се с типичната си ирония. — Те са малка група, а страната е голяма и пуста, Томас. На много километри наоколо няма други кланове. Имат нужда от нова ДНК в скромния си генофонд.
— Ами тогава действай — отвръщам и го стискам за рамото. Пак докосвам медальона, обаче се сещам за още нещо. — Все пак къде ти е преобразяващата гривна? И тазерната палка?
— Патрокъл ги взе тия неща. Всичките.
Оглеждам се нервно и хващам дръжката на меча си.
— Не се бой, отдавна го няма — успокоява ме Найтенхелзър.
— Къде е?
— Каза, че се връща в Илион при приятеля си Ахил. После ме попита накъде е Илион. Посочих му на изток и той тръгна натам… и ме остави жив.
— Божичко — промълвявам. — Сигурно в момента преплува Атлантическия океан.
— Не бих изключил тази възможност. — Найтенхелзър ми подава ръка и аз я стискам. Странно е да се ръкувам с някого след всички тия седмици на стискане на китки и лакти. — Сбогом, Хокънбери. Едва ли ще се видим пак.
— Сигурно няма — съгласявам се аз. — Сбогом, Найтенхелзър.
Ръката ми е върху телепортаторния медалъон и се каня да завъртя шайбата, когато бившият схоластик ме докосва по рамото.
— Хокънбери? — вика ме той и бързо се отдръпва, за да не се телепортира случайно заедно с мен. — Илион още ли си стои?
— О, да — потвърждавам аз.
— Винаги сме знаели какво ще се случи — казва Найтенхелзър. — Девет години и винаги сме знаели какво ще се случи, със съвсем дребни несъответствия естествено. Кой човек или бог какво ще направи. Кой ще умре и кога. Кой ще остане жив.
— Знам.
— Това е една от причините да остана тук. — Той ме поглежда в очите. — Сега не знам какво ще се случи — всеки час, всеки ден, всяка сутрин. Прекрасно е.
— Разбирам. — Наистина е прекрасно.
— Знаеш ли какво ще се случи там? — пита Хокънбери. — В твоя нов свят?
— Нямам абсолютно никаква представа — казвам аз. Усещам, че съм се захилил свирепо, весело и сигурно ужасяващо, че съм изгубил всички особености на цивилизован схоластик или учен. — Обаче ще е адски интересно да узная какво ще се случи.
Завъртам телепортаторния медальон и изчезвам.
