В една хладна, но красива вечер след четири дни Деймън се разхождаше сам в градината. По склона към него се спуснаха Ада, Харман, Хана, Одисей, Петър и младата Пиън.
— Скутерът е поправен — каза гъркът. — Или поне може да лети. Искаш ли да наблюдаваш изпитателния полет?
Деймън сви рамене.
— Не особено. Обаче искам да знам какво ще правите с него.
Одисей погледна Петър, Пиън и Харман.
— Първо аз ще отида на разузнаване. Ще видя какви са щетите от метеоритния дъжд в района, ще проверя дали машината ще може да ме закара чак до брега.
— А ако не може? — попита Харман.
Бе ред на брадатия воин да свие рамене.
— Ще се прибера пеш.
— Къде ще се прибереш? — сбърчи вежди Деймън. — И колко време ще ти трябва, за да стигнеш дотам, Одисей
Гъркът се усмихна, ала очите му излъчваха ужасна тъга.
— Ех, само да знаехте — промълви той. — Само да знаехте. — И следван от двамата си млади ученици и Хана, варваринът се заизкачва по склона към къщата.
Харман и Ада тръгнаха с Деймън.
— Какво е намислил? — попита младият мъж.
— Отива да търси войниксите — отвърна Харман.
— И после?
— Не знам. — Харман вече не се нуждаеше от бастун, но казваше, че е свикнал с него, и сега го използваше, за да поваля бурените сред цветята.
— По-рано слугите плевяха градината — отбеляза Ада. — Аз се опитвам, обаче съм толкова заета с готвене, пране и всичко останало…
Харман се засмя и каза:
— Напоследък трудно се намират добри помощници.
И прегърна Ада през кръста. Младата жена му отправи поглед, който Деймън не можеше да разтълкува, ала знаеше, че е важен.
— Излъгах те — каза му Харман. — И двамата знаем, че Одисей ще нападне войниксите, ще им попречи да извършат онова, с което са се заели.
— Да — потвърди Деймън. — Знам.
— И ще използва тази война, за да подготви учениците си за истинската — продължи по-възрастният мъж, загледан в бялата къща на хълма. — Той се опитва да ни учи да се сражаваме, преди да започне истинската битка. Казва, че ще познаем началото — че войната ще започне като вихрени сфери, отварящи се дупки в небето, пренасящи ни в нови светове и прехвърлящи нови светове при нас.
— Знам — повтори Деймън. — Чувал съм го.
— Той е луд.
— Не е.
— Ще отидеш ли на война с него? — попита Харман. Явно самият той много пъти си бе задавал този въпрос.
— Не срещу войниксите. Освен ако не се налага. Първо имам да водя друга битка.
— Знам — отвърна възрастният мъж. — Знам. — И целуна Ада. — Ще се видим в къщата. — И се отдалечи сам по склона с едва забележимо накуцване.
Деймън изведнъж усети, че силите са го напуснали. Бяха стигнали до дъсчена пейка с изглед към долната морава и потъващата в привечерни сенки речна долина и той с облекчение седна. Ада се настани до него.
— Харман те разбра, но не и аз — каза тя. — Каква битка имаш да водиш първо?
Младият мъж засрамено сви рамене.
— Деймън? — Гласът й предполагаше, че ще седи тук, докато не й отговори, а в момента той нямаше сили да стане и да се отдалечи.
— На едно място, което се казва Ерусалим, има син прожекторен лъч, който се издига в нощта — накрая отвърна Деймън. — И в тази светлина са впримчени повече от девет хиляди души от народа на Сави. Девет хиляди евреи. Каквото и да означава „евреи“.
Ада го погледна неразбиращо. Деймън се сети, че тя още не е чула тази част от историята. Всички те бавно се учеха на изящното изкуство на разказвачеството — това запълваше осветените от свещи вечери с нещо друго освен миене на съдове.
— Преди обещаната от Одисей война да дойде тук, преди да нямам друг избор, освен да участвам в колосална битка, която не разбирам, ще освободя ония девет хиляди души от проклетата синя светлина — тихо, но решително заяви Деймън.
— Как? — попита Ада.
Той се засмя — спокоен, искрен смях, нещо, на което се беше научил през последните два месеца — и призна:
— Нямам абсолютно никаква представа.
После с усилие се изправи, позволи на Ада да му помогне и двамата един до друг се заизкачваха към Ардис Хол. Някои ученици вече палеха фенерите на масата, въпреки че оставаше час до вечерята. Тази вечер бе ред на Деймън да помага в кухнята и той се опитваше да си спомни за кое блюдо отговаря. Надяваше се да е за салатата.
— Деймън? — Ада беше спряла и го гледаше.
Той отвърна на погледа й. Знаеше, че младата жена вечно ще обича Харман и това, кой знае защо, го изпълваше с щастие. Навярно бе заради раните и изнемогата, ала вече не искаше да прави секс с всяка срещната жена. След метеоритната буря не бе срещал много нови жени.
— Как го направи, Деймън? — попита Ада.
— Кое?
— Да убиеш Калибан.
— Не съм сигурен, че съм го убил.
— Но си го
— Имах тайно оръжие. — И докато изричаше думите, той осъзна верността им.
— Какво? — упорстваше Ада. Нощните сенки по полегатата морава бяха дълги и меки, нощното небе красиво сияеше над Ардис Хол, ала Деймън виждаше тъмните облаци, които се трупаха на хоризонта.
— Гняв — накрая отвърна той. — Гняв.
65.
Индиана, 1200 г. пр.Хр.
Около три седмици след началото на войната, която ще сложи край на всички войни — без майтап, — аз използвам златния си медальон, за да се телепортирам на другата страна на света. Бях обещал на Найтенхелзър да се върна и обичам да изпълнявам обещанията си, когато мога.
Тръгнах посред нощ илионско-олимпийско време, напуснах съвета в една от новите бомбоубежищни шатри, в която Ахйл в момента заседава с оцелелите си вождове, и после просто се телепортирах, като знаех, че цялото това персонално квантово телепортиране скоро ще е само спомен.
Озовавам се на тревист склон. В праисторическа Северна Америка е слънчева утрин. Около Илион напоследък не расте много трева, нито в кървавите равнини на Марс.
Спускам се по склона към потока, минавам през него и навлизам в гората. Мигам, за да свикна със светлината и относителната тишина. Няма взривове, няма викове на умиращи, няма богове, телепортиращи се сред хаос от крещящи мъже и цвилещи коне. За около минута се безпокоя, че евентуално може да има индианци, обаче после сам се присмивам на себе си. Напоследък не нося божествена броня, нито вълшебен шлем на Хадес и преобразяваща гривна, обаче имам бронзово-дурапластови доспехи. И мога да използвам меча, който виси на пояса ми, и лъка, преметнат през рамото ми. Естествено, ако срещна Патрокъл и ако е успял да се въоръжи, и ако е злопаметен — а кой от тия ахейски герои не е? — не бих заложил много на
