Метеоритната буря почти премина, грохотът и огнените кълба се отдалечиха на изток. Няколко десетки по-малки метеорити прекосиха зенита от запад на изток, почти като ежегодните августовски падащи звезди.
— Хайде да се върнем при къщата — каза Одисей, леко вдигна Хана на ръце и предложи дясното си рамо за опора на Деймън. Ада помогна на Харман да стане и преметна дясната му ръка през рамото си. Заслизаха по потъващата в сенки морава към светлините на Ардис Хол, където Одисеевите ученици и приятелите на Ада бяха запалили свещи.
— Ръката ти изглежда зле — каза Одисей на Деймън. — Когато отидем на светло, ще отрежа ръкава на термокожата и ще я погледна.
Ада нежно докосна окървавената ръка на Деймън. Той изпъшка и едва не припадна. Единствено силното рамо на Одисей и дясната ръка на Ада, която бързо го подхвана през кръста, не му позволиха да се строполи на земята. Очите му се подбелиха, после се фокусираха, той й се усмихна и продължи да върви.
— Раните ви са тежки — каза Ада. За втори път тази вечер й се плачеше. — И двамата трябва да се прехвърлите в булаторията.
Не разбра абсолютно нищо, когато двамата мъже се разсмяха — отначало колебливо и мъчително, по- скоро кашлица, отколкото смях, ала после все по-силно и искрено. Изтощени и брадати, те приличаха на досадни пияници, мятащи се в пристъпите на непонятното си веселие.
63.
Олимп
Монс Олимпус, най-високият вулкан на Марс, се издига на повече от двайсет и седем километра над околната равнина и новия океан. Диаметърът на основата му е шестстотин и петдесет километра. Върхът е почти три пъти по-висок от земния Еверест. Бели от сняг и лед, тази вечер склоновете на планината сияят почти в кървавочервено от залязващото марсианско слънце.
Назъбените скали в североизточното подножие на Монс Олимпус се издигат вертикално на пет хиляди метра. Точно в тази марсианска вечер дългата сянка на вулкана стига на изток чак до трите вулкана на Тарзис, мержелеещи се на мъглявия хоризонт.
Скоростният ескалатор, който преди обслужваше тази страна на Олимп, е разсечен на две недалеч над скалите, при това толкова чисто, сякаш е прерязал с гилотина. Мощно седемпластово силово поле, генерирано от самия Зевс — егидата — защитава целия масив от атака и искри на червената привечерна светлина.
Точно зад скалите, близо до брега на северния океан, тераформиран само преди век и половина, са се събрали над хиляда богове, за да се организират за война. Ято златни колесници, всяка теглена от невидими сили, а видимо — от яки жребци, осигуряват въздушна охрана на хиляди метри над боговете с техните златни доспехи.
Зевс и Хера са сред първите от тая безсмъртна войска, всеки висок по шест метра, и двамата с блестящи доспехи, щитове и оръжия, изковани от Хефест и други божествени занаятчии. Даже високите им шлемове са изковани от чисто злато, подсилено с модерни сплави и микровериги. Атина и Аполон временно отсъстват от тая божествена фаланга, обаче другите богове и богини са тук…
Тук е Афродита, красива даже в бойните си доспехи. Шлемът й е осеян със скъпоценни камъни, малкият й лък изстрелва кристални стрели с кухи върхове, пълни с отровен газ.
Тук е Арес, ухилен под червения гребен на шлема си, доволен — предвкусва безпрецедентно кръвопролитие. Той носи сребърния лък на Аполон и колчан, пълен с топлинно насочващи се стрели. По каквато и цел да стреля, непременно ще я убие или унищожи.
Тук е Посейдон, земетръсецът, грамаден и мрачно могъщ, облечен в бойни доспехи за пръв път от хилядолетия. Десет мъже, даже включително Ахил, не могат да повдигнат грамадната брадва, която богът носи в лявата си ръка.
Тук е Хадес — по-мрачен на вид, настроение и доспехи дори от Посейдон. Червените му очи блестят от дълбоките орбити на бойния му шлем. Персефона стои до своя господар, цялата в лазурит, с титанов тризъбец, решително стиснат в дългите й бледи пръсти.
Тук е Хермес, слаб и жесток, стегнат в червените си доспехи, готов да се телепортира в битката, да убива и бяга преди смъртното око да регистрира появата му, камо ли касапницата, която оставя след себе си.
Тук е Тетида — божествените й очи са зачервени от плач, ала надлежно е облякла бойни доспехи, готова да убие сина си Ахил, ако и когато й заповяда Зевс.
Тук е Тритон, целият в пластове зелено-черна броня, забравеният сатир на старите светове, изнасилвач на момичета и момчета, богът, който обожава да захвърля детски тела в дълбините, след като им се е наситил.
Тук е Артемида, облечената в златни доспехи богиня на лова, стиснала лък в ръка, готова да пролее литри човешка кръв като първа стъпка към отмъщението за нанесените рани на любимия й брат Аполон.
Тук е Хефест, целият в пламъци, готов да запали с факела си смъртните врагове.
Тук са всички богове освен възстановяващите се Аполон и Атина, редица след редица великански фигури в доспехи, събрани под сенките на скалите. Други богове и богини кръжат над тях с летящите си колесници. И над всичко това искри и трупа енергия егидата, едновременно нападателно и отбранително оръжие.
В ничията земя зад боговете, точно зад искрящата егида, която прониква в пръстта и камъка и продължава надолу, заобляйки се сферично дълбоко към центъра на Марс, лежат труповете на двата церберида. Двуглави кучета, дълги над шест метра, със зъби от хромирана стомана и газови хроматографски спектрометри в муцуните, те са проснати там, където ги убиха Ахил и Хектор при пристигането си на Олимп само преди няколко часа.
На трийсет метра зад церберидите са изгорелите останки на старата схоластическа казарма. Зад казармата са войските на човечеството, сто и двайсет хиляди души.
Силите на Хектор са строени откъм сушата — четирийсет хиляди от най-смелите илионски воини. Парис остана в Троя, натоварен от по-големия си брат с тежката отговорност да брани домовете и любимите им в древния град — вече защитен с моравекско силово поле, но според думите на Хектор, по-сигурно охраняван с бронзови копия и човешка смелост. Другите вождове и техните хора обаче са тук.
До Хектор стои верният брат на троянския пълководец Деифоб, който командва десет хиляди отбрани копиеносци. Наблизо е Еней, които изковава новата си съдба тук, след като вече не е покровителстван от Мойрите. Зад Енеевите воини е почтеният Главк начело на своите колесници и единайсет хиляди диви ликийци, готови за рат.
Тук е Асканий от Аскания, втори вожд на фригийците, целият в бронз и кожа, жаден за слава. Неговите четири хиляди и двеста асканийци нямат търпение да пролеят божествената златиста кръв.
Зад троянските воини, прекалено стари и ценни, за да водят мъже в бой, ала облечени в доспехи и готови да умрат, ако такава е волята на вселената, са царете и съветниците на Илион — първо самият цар Приам, нагизден в легендарните доспехи, изковани от метал от древен метеорит, после старият Антенор, баща на мнозина троянски герои, повечето от които вече са паднали във войната.
До Антенор стоят почтените Приамови братя Ламп, Клитий и сивобрадият Хикетаон, който до тоя ден най-много е тачил Арес, бога на войната, а зад Хикетаон са най-уважаваните троянски старейшини Пантой и Тимет. Вперила поглед в съпруга си, облечена в червено, сякаш се е превърнала в живо знаме от кръв и скръб, днес с тия старци стои красивата Андромаха, Хекторовата жена, майка на убития Скамандър, бебето, наричано с обич от троянците Астианакс, „господаря на града“.
В центъра на тоя петкилометров боен строй, начело на повече от осемдесет хиляди калени в бой ахейци, се извисява златният Ахил, Пелеевият син. Говори се, че освен едно тайно слабо място, той е неуязвим. Тая вечер, в бойните си доспехи и зареден със свръхчовешката енергия на почти нечовешкия си гняв, мъжеубиецът изглежда безсмъртен. Мястото от дясната му страна е оставено свободно в памет на неговия най-свиден приятел и боен другар Патрокъл, за когото се твърди, че е бил свирепо убит от Атина Палада преди няма и две денонощия.
