които скоро щяха да последват.
Калибан отметна глава назад, пак изрева и оголил зъби, запя:
— Каквото мразя аз, Той тачи — каквото аз изяждам, Той възславя! Не твой другар — а мръвка повече за мен! — Чудовището се готвеше да се хвърли върху Деймън, щом той се обърнеше да побегне.
Деймън видя пресните белези по гърдите му и мрачно се усмихна.
„Сави го рани. Не умря без съпротива. И аз няма да му се дам без борба“.
И вместо да се обърне и да побегне, той клекна, събра всички сили, наведе глава и се хвърли право към гърдите на Калибан.
Трябваха му две-три секунди, за да прекоси разстоянието, ала за миг чудовището изглеждаше прекалено изненадано, за да реагира. Храната не се държеше така нахално — плячката не биваше да напада. После Калибан разбра, че вечерята му идва при него и дори му носи така желаната термокожа, и оголи всичките си зъби в усмивка, която се превърна в ръмжене. И обгърна жертвата си с ръце и крака в хватка, която нямаше намерение да разхлаби, преди да я изяде.
Заедно минаха през мембраната. Деймън се почувства така, сякаш разкъсва завеса от тънък тюл. Ревът на Калибан изведнъж секна и се озоваха в ледена тишина. Запремятаха се в космоса. Човекът притискаше към себе си чудовището също толкова яростно, колкото го стискаше то, и опипваше с лявата си ръка под долната челюст на Калибан в опит да задържи зъбите му на разстояние за девет-десет секунди, колкото си мислеше, че са му нужни.
Термокожата моментално реагира на вакуума — плътно обхвана тялото на Деймън и се херметизира като скафандър, запечати дори молекулярните пролуки, през които можеше да изтича въздух, кръв или топлина. Осмозната маска наду прозрачния визьор и превключи на пълно пречистване на рециклирания въздух. Охлаждащите тръбички в термокожата позволяваха потта на Деймън да тече бързо по каналите и да охлажда обърнатата му към слънцето страна, докато телесната температура се прехвърляше към онази част на тялото му, която оставаше на сянка. Всичко това се случи за стотна от секундата и Деймън изобщо не го забеляза. Беше прекалено зает да натиска челюстта и муцуната на Калибан нагоре, за да задържи зъбите му на разстояние от гърлото и рамото си.
Чудовището обаче се оказа прекалено силно — разтърси глава, освободи се от отслабващата съпротива на Деймън и разтвори паст, за да изреве, преди да му изтръгне гръкляна.
Въздухът напусна гърдите и устата му като вода от пробита кратунка. Лигите му замръзнаха в пространството. То се опита да запуши с длани ушите си, ала закъсня — в космоса полетяха кръгли капки от спуканите му тъпанчета, закипяха във вакуума и след малко повече от секунда кръвта във вените на Калибан също завря.
Очите му започнаха да се издуват, от пробитите му ушни канали бликна още кръв. Муцуната му се отваряше и затваряше като на риба, той безшумно се давеше във вакуума, мъчеше се да си поеме въздух, ала въздух нямаше. Изцъклените му очи започнаха да замръзват и да побеляват.
Деймън се отскубна от него, запремята се по външната тераса, едва не отплува безпомощно в космоса, но се хвана за решетката на парапета и се изтегли до аероскутера, който беше завързан за металната повърхност. Не искаше да бяга. Не искаше да обърне гръб на Калибан. Искаше да остане и да убие мятащото се чудовище със собствените си ръце.
Ала разкъсаната му дясна ръка висеше безполезна.
„Харман. Хана“.
Ако Калибан бе човек, отдавна щеше да умре незащитен в космоса — макар да не знаеше почти нищо за съвета, Деймън инстинктивно го разбираше — ала той не беше човек. Като храчеше кръв и замръзнал въздух — приличаше на някаква ужасяваща комета с кипяща в пространството повърхност, той се премяташе, размахваше ръце, намери опора върху металната решетка на терасата и се оттласна през полупропускливата стена, обратно във въздуха и относителната топлина.
Деймън бе прекалено зает, за да му обърне внимание. Той легна по корем върху възглавниците и погледна металната плоскост, където трябваше да е виртуалният пулт. Беше изключен.
„Как да го задействам? И ако успея, какво да направя? Как го запалваше Сави?“
Умът му бе празен. Пред очите му танцуваха черни точици. Задъхваше се и му се виеше свят, докато отчаяно се опитваше да си представи как Сави бе управлявала скутера. Не си спомняше.
„Успокой се. Спокойно. Спокойно. — Това бе неговият глас, ала в същото време не беше — по- възрастен, по-уравновесен, весел. — Овладей се“.
Направи го. Първо си наложи да диша равномерно, после забави сърдечния си ритъм и съсредоточи зрението и ума си.
„Тя не използваше ли словесни команди?“ Това не му вършеше работа в космоса. Нямаше въздух, нямаше и звук — знаеше го от Сави. Или от Харман. Напоследък научаваше всевъзможни неща от различни хора. Тогава как? Насили се да се отпусне още повече, затвори очи и се опита да си представи Сави още на айсберга през онази първа нощ на полета.
„Тя прокара ръка върху този нисък обтекател, до ръкохватката“.
Деймън плъзна напред лявата си ръка. Появи се виртуален пулт. Като затваряше очи, когато се налагаше да си спомни нещо по-ясно, той изпълни командните последователности. Силовото поле се задейства и го притисна към възглавниците. След миг се разнесе рев и го накара да отвори очи, но това бе само нахлуването на въздуха в херметизираната кабина. С въздуха се чу глас:
— Ръчно управление или автопилотен режим?
Младият мъж вдигна осмозната си маска и едва не се разплака, когато вдиша първата глътка чист въздух от цял месец.
— Ръчно управление — каза той.
Ръкохватката се появи пред него, заобиколена от виртуално сияние. Деймън я стисна в лявата си ръка. Беше плътна.
Той издигна аероскутера на три метра над металната тераса, премести щурвала, подаде енергия към задните дюзи, отклони се от курса, бързо се върна, преди да се блъсне в метала, вместо в прозореца, и се заби в полупропускливия квадрат с шейсет — шейсет и пет километра в час.
Калибан го чакаше на вътрешния перваз. Чудовището се хвърли към главата му с идеално изчислена траектория, ала силовото поле го спря и тялото му отскочи и се преметна във въздуха в средата на кулата.
Деймън зави, като постепенно свикваше с управлението, и завъртя ръкохватката за повече енергия. Аероскутерът се движеше със сто-сто и десет километра в час. Калибан вдигна поглед, кървящите му очи се облещиха… и носът на машината се заби в корема му и го запрати в трегерите и стъклото на отсрещната стена.
На Деймън му се искаше да остане и да си поиграе, копнееше да го направи, въпреки разкъсващата болка в дясната ръка, ала приятелите му умираха долу. Той зави и се понесе към „улицата“ на повече от деветдесет етажа под кулата.
Аероскутерът лъкатушеше, забиваше се в гъстите гори от водорасли и вдигаше във въздуха облаци мъртва трева, но Деймън постепенно изравни траекторията и успя да набере скорост. След двайсетминутно плуване от булаторията сега измина обратния път за три минути.
Входната стена не бе достатъчно широка за скутера. Той го отдръпна назад, даде мощност и направи полупропускливата мембрана постоянно пропусклива. Парчета стъкло, метал и пластмаса последваха машината, докато летеше между тъмните празни резервоари. Деймън потрепери, когато зърна в някои от тях белите трупове на хората, които не бяха успели да спасят навреме. После спря, изключи силовото поле и скочи до двете тела на пода.
Харман беше облякъл Хана със синята термокожа и през последните минути бе останал само с осмозната маска. Голият му торс изглеждаше натъртен и блед на светлината от фаровете на скутера. Устата на Хана беше широко отворена, сякаш в напразен сетен опит да вкара повече въздух в дробовете си. Деймън не губи време да провери дали са живи, а като използваше само лявата си ръка, ги замъкна в двете места отстрани на своето. Накрая скочи за последен път, метна раницата на Сави отзад и хвърли пистолета върху страничната облегалка на своето място, преди да задейства силовото поле.
— Чист кислород — каза той, когато кабината се херметизира. Чистият студен въздух се сгъсти и на Деймън му се зави свят. Той припряно насочи ръка към виртуалния пулт и в бързината задейства няколко
