Още през първата седмица от познанството си с Харман тя разбра, че интересът му към отдавна изчезналите постчовеци граничи с фиксидея. „Не — поправи се Ада, отпусната в топлата вода, като придвижваше мехурчетата нагоре по гърдите си към гърлото си с дългите си бели пръсти, — това направо си е фиксидея. Той не престава да мисли за постчовеците — къде са, защо са си отишли“.
Не знаеше отговора естествено, ала вече споделяше неговото любопитство, възприемаше го като игра, като приключение. И постоянно задаваше въпроси, които биха накарали всеки от приятелите й просто да се засмее. Защо ние хората сме само един милион? Защо постчовеците са избрали тъкмо този брой? Защо не сме нито един повече или по-малко? И защо на всеки от нас са отредени по сто години? Защо ни избавят дори от собственото ни безумие, за да живеем по сто години?
Въпросите бяха толкова прости и дълбоки, че бяха смущаващи — все едно да чуеш възрастен да пита защо има пъп.
Но Ада се беше включила в търсенето — на летяща машина или може би космически кораб, за да отлети на пръстените и лично да попита постчовеците, а сега и заради онази легенда за Скитницата еврейка от епохата на последния факс — и всеки ден й носеше все нови вълнения.
„Например изяждането на Деймън от алозавър“.
Тя се изчерви и видя как светлата й кожа почервенява до линията на водата и мехурчетата. Това беше ужасно конфузно. Никой от другите гости не си спомняше да се е случвало нещо подобно. Защо войниксите не го бяха защитили?
„Всъщност какви са войниксите? — я бе попитал Харман в дървесния жилищен комплекс край Сингапур преди дванайсет дни. — Откъде идват? Дали са ги създали човеците от Изгубената ера? Дали са резултат на рубиконовата деменция? Или са ги създали постчовеците? Или са чужди в този свят и време и са тук с някакви свои цели?“
Спомни си неловкия си смях онази вечер, когато седяха на терасата под асмата с чаши шампанско в ръце и той толкова сериозно й беше задал такъв абсурден въпрос. Но тогава не бе могла да отговори — нито приятелите й през следващите дни, въпреки че се смееха по-нервно от нея — и сега, след като цял живот беше виждала войникси, тя ги гледаше с любопитство, граничещо с тревога. Хана започваше да реагира по същия начин.
„Всъщност какъв си ти?“ — бе се запитала по-рано вечерта Ада, когато бяха слезли от файтона в кратера Париж и бяха оставили войникса там, привидно безок, с мокра от дъжда ръждива коруба и кожена качулка, със скрити смъртоносни ножове и извадени манипулаторни щипци, все още хванал тегличите на колата.
Тя излезе от водата, избърса се, наметна тънък халат и каза на слугите да я оставят сама. Те се измъкнаха през една от осмозните стенни мембрани. Ада излезе на балкона.
Терасата на Харман бе отдясно, но беше отделена с бамбуков параван, който стърчеше на метър и двайсет извън парапета. Младата жена се приближи до стената, за момент постоя до перилата, вторачена в червеното око на кратера, после вдигна поглед към проясняващото се небе с неговите звезди и движещи се пръстени. Прехвърли крак през парапета, притискайки вътрешната страна на бедрото си към гладкия мокър бамбук, и боса запристъпва по тесния перваз.
За миг стъпи на верандата само с пръстите на краката си и заопипва от отсрещната страна на паравана, за да намери съответната издатина. Гравитацията я притегляше надолу към бездната. „Какво ли ще е да полетя към пламтящата магма, да знам, че след няколко ужасни и напълно свободни минути падане ще умра?“ Никога нямаше да разбере. Ако паднеше, ако пръстите на краката и ръцете й се изплъзнеха, когато се събудеше в булаторните резервоари, нямаше да си спомня следващите секунди и минути. Постчовеците не осигуряваха на хората спомени от собствената им смърт.
Ада притисна гърди към ръба на паравана, с усилие запази равновесие и прехвърли левия си крак. Босото й стъпало намери тесния бамбуков перваз, който водеше към верандата на Харман. Не посмя да погледне дали възрастният мъж е на балкона си, или на прага на стъклената врата — цялото й внимание беше съсредоточено върху мокрия хлъзгав бамбук.
Стигна до верандата и стъпи на перваза, толкова здраво вкопчена в парапета, че ръцете й трепереха. Усети, че силите й я напускат в следадреналинов пристъп на слабост, и бързо преметна левия си крак. Халатът й се разтвори и Ада одраска вътрешната страна на крака си в парапета.
Харман седеше по турски на мек бял шезлонг и я наблюдаваше. Балконът му беше осветен от свещ, поставена в стъклено шише.
— Можеше да ми помогнеш — прошепна тя, без да знае нито защо го е казала, нито защо шепне. Виждаше, че Харман също е само по тънък копринен халат, завързан съвсем хлабаво. Той се усмихна и поклати глава.
— И сама се справяше отлично. Но защо просто не дойде да почукаш на вратата?
Ада дълбоко си пое дъх и вместо отговор развърза колана на халата си и го остави да се разтвори. От небето над кратера нахлуваше студен въздух, ала по-топли течения милваха долната част на корема й.
Харман се изправи, приближи се към нея, вгледа се в очите й, загърна халата й и го завърза, без да я докосва с пръсти.
— За мен е чест — също прошепна той. — Но не още, Ада. Не още. — Хвана я за ръка и я поведе към шезлонга.
Когато легнаха един до друг, младата жена изненадано запремигва и се изчерви от нещо като унижение — не беше сигурна дали от отблъскването, или от собственото си безсрамие. Харман се пресегна зад стола и взе два кремави торински шала. Сгъна ги така, че извезаните микровериги да застанат на нужното място.
— Аз не… — започна Ада.
— Знам. Само този път. Мисля, че ще се случи нещо важно. Нека го споделим.
Тя се отпусна по гръб на меката възглавница и остави Харман да нагласи савана върху очите й. Усети го, че ляга до нея и леко отпуска дясната си длан върху нейната лява ръка.
Образите, звуците и усещанията потекоха.
11.
Илионското поле
Боговете са слезли да си поиграят. По-точно, слезли са да убиват.
Битката вече бушува от известно време — бог Аполон окуражава троянците, Атина насърчава аргивците, други богове се излежават в сянката на едно дърво на най-близкия хълм, от време на време се смеят и Ирида и другите им слуги им наливат вино. Досега видях тракийския водач Пейрой, храбър троянски съюзник, да убива сивоокия Диор с камък. Диор, втори вожд на епейската гръцка войска, се просна само със строшен глезен, след като обезумелият за кръв Пейрой хвърли камъка, но повечето другари на гърка отстъпиха, Пейрой си проправи път през неколцината останали да защитят падналия си водач и безпомощният Диор трябваше да лежи, докато врагът му го прониза в корема с дългото си лято копие, извади червата му на острия меден връх и продължи да го върти, а Диор надаваше крясъци.
Това беше основното за последния половин час на сражението и ме обзе огромно облекчение, когато Атина Палада вдигна ръка, получи разрешение от наблюдаващите богове и спря времето и движението.
С подсиленото си зрение — подсилено с контактните лещи, получени от боговете — виждам, че оттатък неутралната ивица от гръцки и троянски копия Атина превръща Тидеевия син Диомед в машина за убиване. Почти в буквалния смисъл. Подобно на самите богове и мен, човекът Диомед сега ще бъде отчасти машина, очите, кожата и самата му кръв ще бъдат подсилени с помощта на нанотехнологии от някаква бъдеща епоха, далеч от моя кратък живот. В замразеното време Атина поставя контактни лещи, подобни на моите, в очите на ахееца, позволява му да вижда боговете и някак си да забавя мъничко времето, когато се съсредоточава в разгара на битката, и така — за голите очи на обикновените наблюдатели — трикратно да ускорява своята реакция. Омир пише, че Атина „му запали край шлема и щита сияние вечно“, и сега разбирам тая метафора: с помощта на нанотехнологията в дланта и предлакътницата си богинята превръща слабото латентно електромагнитно поле около тялото на Диомед в сериозно силово поле. На инфрачервена светлина торсът, ръцете, щитът и шлемът на героя изведнъж засияват като „звездата, която най-ярка наесен между звездите сияе“. Докато наблюдавам озарения Диомед в гъстия кехлибар на замразеното от
