адски пияна… та тя каза, че имаме, че имало платформи и свръхзвукови машини, стига да знаеш къде да ги търсиш. Твърдеше, че постоянно летяла с тях.
— Ами за космическия кораб? — подсети го Харман.
— Каза, че била виждала космически кораб, нищо повече — отвърна Деймън и заразтрива слепоочията си, сякаш го боляха. — До някакъв музей. Попитах я кой музей, но тя не отговори.
— Защо я наричате „вещица“? — попита Хана.
— Не съм го измислил аз. Всички й викаха така — оправда се Деймън. — Струва ми се, защото каза, че не се прехвърлила по факса, а дошла пеш, след като това явно беше невъзможно… долината нямаше други възли и сгради, пък и Планковото поле изцяло я изолираше.
— Вярно е — потвърди Хана. — Онзи последен Горящ човек трябва да е най-далечното място, на което съм се прехвърляла. Жалко, че не съм се запознала с онази жена.
— Спомням си, че я видях само две нощи — прибави Деймън. — Първата и последната. И странеше от другите, освен по време на онзи шантав разговор.
— Откъде разбра, че е стара? — тихо попита Ада.
— Искаш да кажеш освен от явната й смахнатост ли?
— Да.
Деймън въздъхна.
—
— Бръчки ли? — попита Хана. Момичето като че ли му завиждаше.
— Обаче не си спомняте името й, така ли? — настоя Харман.
Деймън поклати глава.
— Онази нощ някой край огъня я повика по име, но не мога точно да… И аз бях пил много, нали разбирате, и не бях спал.
Харман погледна Ада, пое си дъх и попита:
— Възможно ли е да се е казвала Сави?
Деймън сепнато вдигна глава.
— Да. Мисля, че така беше. Сави… да, звучи ми познато. Необичайно. — Забеляза, че Харман и Ада се споглеждат многозначително. — Какво? Това важно ли е? Познавате ли я?
— Скитницата еврейка — отвърна Ада. — Чувал ли си тази легенда?
Деймън уморено се усмихна.
— За жената, която преди хиляда и четиристотин години някак си пропуснала последния факс и оттогава е обречена вечно да се скита по земята ли? Естествено. Обаче не знаех че жената от легендата си има име.
— Сави — рече Харман. — Така се казва.
Марина доведе двама слуги, които носеха чаши греяно вино и поднос със сирене и хляб. Докато ядяха и пиеха, неловкото мълчание беше нарушавано от общи разговори.
— Довечера ще се прехвърлим по факса там — каза Харман на Хана и Ада. — В Сухата долина. Може да е останала някаква следа.
Хана държеше вдигащата пара чаша с две ръце.
— Не виждам как е възможно. Както каза Деймън, онзи Горящ човек беше преди повече от година и половина.
— Кога ще е следващият? — попита Ада. Тя никога не ходеше на церемонии от онази безумна епоха.
Отговори й Харман.
— Никой не знае. Тайното общество на Горящия човек насрочва времето и осведомява хората само дни преди събитието. Понякога интервалите са само няколко месеца, друг път — дванайсет години. Церемонията в Сухата долина е била последната. Ако си бил на някои от предишните три, винаги те канят. Аз я пропуснах, защото обикалях из Атлантическия пролом.
— Искам да дойда с вас, когато отидете да търсите онази жена — обади се Деймън.
Всички, включително майка му, го погледнаха изненадано.
— Във форма ли си? — попита Ада.
Той не обърна внимание на въпроса й.
— Ще имате нужда от мен, за да я позная, ако я намерите. Онази… Сави.
— Добре — съгласи се Харман. — Ще сме ви благодарни за помощта.
— Но ще се прехвърлим утре сутрин — каза Деймън. — Не тази вечер. Уморен съм.
— Разбира се — рече Ада и погледна Хана и Харман. — Ще се прехвърлим ли обратно в Ардис?
— Глупости — заяви Марина. — Тази вечер сте наши гости. Имаме удобен апартамент за гости на горния етаж. — Тя забеляза погледа, който Ада отправи на Деймън. — Синът ми е много уморен след… злополуката. Понякога спи повече от десет часа. Ако останете да ни гостувате, ще можете да тръгнете веднага щом се събуди. След закуска.
— Разбира се — повтори Ада. Между кратера Париж и Ардис имаше седем часа разлика — в Ардис Хол още не бе време за вечеря, — но подобно на всички факсови пътешественици, те бяха свикнали да се приспособяват към местните часови пояси.
— Ще ви заведем в стаите ви — каза Марина и ги поведе, следвана от двамата слуги.
„Стаите“ всъщност бяха малки самостоятелни апартаменти на етажа над дома на Марина и Деймън. До тях се стигаше по широко вито стълбище. Хана одобри жилището, ала после отиде сама да обиколи кратера Париж. Харман пожела лека нощ и се оттегли. Ада заключи вратата си, разгледа интересните гоблени, полюбува се на гледката от балкона — дъждът бе спрял и през разкъсващите се облаци се виждаха пръстените и луната — прибра се вътре и си поръча лека вечеря. След това взе вана и повече от половин час се кисна в горещата ароматизирана вода. Напрегнатите й мускули постепенно се отпуснаха.
Беше се запознала с Харман само преди дванайсет дни, ала й се струваше много по-отдавна. Той и неговите интереси я заинтригуваха. Бе отишла на тържеството по случай лятното слънцестоене в имението на своя приятелка край развалините на Сингапур не защото обичаше тържествата — когато имаше възможност, обикновено избягваше и прехвърлянето по факса, и празненствата, и ходеше почти изключително на малки събирания в домовете на стари приятели — а защото по-младата й приятелка Хана щеше да е там и настояваше тя да присъства. Тържеството по случай слънцестоенето в известен смисъл беше забавно и много от хората бяха интересни, тъй като приятелката й съвсем наскоро бе отпразнувала четвъртата си двайсетилетка — Ада обичаше компанията на по-възрастни хора, — но после се беше запознала с Харман: бе се натъкнала на него, докато той се ровеше из библиотеката в имението. Той бе затворен, дори темерут, ала Ада го беше предразположила, прилагайки същата тактика, каквато използваха по-опитните й приятели, за да я накарат да се разприказва.
Не знаеше какво да мисли за способността му да чете без четяща функция — Харман й призна за нея едва на следващата им среща в дома на друга тяхна приятелка само шест дни преди събирането в Ардис Хол, — но колкото повече мислеше за това, толкова повече се удивляваше. Винаги се беше смятала за високообразована — знаеше всички разпространени народни песни и легенди, помнеше наизуст единайсетте рода и всичките им представители, както и много от факсвъзлите — ала широките познания и невероятната любознателност на Харман я изумяваха.
Картата, която бе разгънал пред Деймън, толкова недооценена дори от любознателната и смела Хана, продължаваше да я смайва. Никога не се беше натъквала на концепцията за „карта“, преди Харман да й покаже чертежите преди по-малко от седмица. Именно той й бе обяснил, че Земята е кръгла. Колцина от приятелите й го знаеха? Колцина от тях се бяха питали каква е
