10.
Кратерът Париж
Ада, Харман и Хана изчакаха двата дни, обикновено съблюдавани като минимален период след пребиваване в булатория, и се прехвърлиха по факса в кратера Париж, за да потърсят Деймън. Там беше късно, тъмно, студено и валеше, както установиха още щом излязоха изпод покрива на факсвъзела „Строгият лъв“. Харман им намери закрит файтон и един войникс ги понесе на северозапад по суходолие, пълно с бели черепи, покрай километрични редици срутени къщи.
— Никога не съм била в кратера Париж — каза Хана. Младата жена — оставаха само два месеца до първата й двайсетилетка — не обичаше големите градове. Със своите двайсет и пет хиляди полупостоянни жители КП беше един от най-многолюдните факсвъзли на Земята.
— Това е една от причините да се прехвърлим във възела „Строгият лъв“ вместо в „Хотела на инвалидите“, който е по-близо до дома на Деймън — поясни Ада. — Всичко в този град е древно. Струва си човек да отдели време, за да го разгледа.
Хана кимна, ала личеше, че се съмнява. Безкрайните редици къщи от камък и стомана, повечето покрити с лъскав вечнопласт, изглеждаха пусти, тъмни и евтино лъскави под дъжда. Тук-там по мрачните улици се носеха слуги и светещи глобуси, войникси мълчаливо и неподвижно стояха на пост по ъглите, ала почти не се виждаха хора. Но, както отбеляза Харман, вече минаваше десет вечерта. Даже толкова космополитен град като кратера Париж трябваше да спи.
—
Харман кимна.
— Тя е от началото на Изгубената ера. Някои твърдят, че е стара колкото самия кратер Париж, може би дори колкото града, съществувал тук преди кратера. Тя е символ на града и хората, които са я построили.
— Интересно — повтори Хана. Високата триста метра фигура изобразяваше гола жена и изглеждаше направена от някакъв прозрачен полимер. От време на време ниски облаци скриваха главата, ала когато за кратко се показваше, младата жена виждаше, че лицето няма никакви черти освен зейнали в усмивка червени устни. Черни пружини, дълги петнайсетина метра, се виеха като къдри от сферичната глава Краката бяха разкрачени, стъпалата оставаха зад тъмните сгради на запад, но бедрата бяха широки колкото Ардис Хол. Гърдите бяха огромни, топчести, нелепи — ту се пълнеха, ту се изпразваха с кипяща фотолуминесцентна червена течност която се стичаше надолу в корема и краката, после пак се издигаше чак до вдигнатите ръце и усмихнатото лице. Светлината от светещия корем, гърди и грамаден задник обагряше в рубиненочервено върховете на по-високите постройки из целия кратер.
— Как се казва? — попита тя.
— La putain enorme — отвърна Ада.
— Какво означава това?
— Никой не знае — рече Харман и нареди на войникса да завие наляво по някакъв паянтов мост. Колата затрополи по участък, който някога трябваше да е бил остров в реката, сега пълна със сухи черепи, към руините на доста голяма сграда. Зад порутените стени светеше нисък лилав купол, напомнящ на странно яйце в гнездо от пръснати камъни.
— Чакай тук — заповяда Харман на войникса и поведе двете жени през обраслите развалини към сияйния купол.
В средата имаше бяла каменна плоча, висока около метър и двайсет. От основата й излизаха канали, водещи към канавки в каменния под. Зад и над плочата се издигаше примитивна статуя на гол мъж, издялана от същата бяла скала. Мъжът държеше лък и остра стрела.
— Това е мрамор. — Хана прокара длан по повърхността на камъка. Познаваше го. — Каква е тази сграда?
— Храм на Аполон — поясни Харман.
— Чувала съм за тези нови храмове, но никога не ги бях виждала — рече Ада. — Мислех, че се срещат рядко — просто импровизирани олтари в гората, нещо такова.
— Такива храмове има из целия кратер Париж и другите големи градове — осведоми я Харман. — Храмове на Атина, Зевс, Арес… на всички богове от разказа на савана.
— Канавките и каналите… — започна Хана.
— … са за отвеждане на кръвта на жертвените животни — довърши Харман. — Главно овце и говеда.
Хана се отдръпна от плочата и скръсти ръце на гърдите си.
— Нали хората не… убиват животните?
— Не — успокои я Харман. — Карат войниксите да ги убиват. Засега.
Ада застана на прага. Дъждът се стичаше по светещия портал и го превръщаше в пурпурен водопад.
— Каква е била тази сграда по-рано? Имам предвид руините?
— Убеден съм, че е била храм от Изгубената ера — заяви Харман.
— На Аполон ли? — Хана стоеше вцепенено, скръстените й ръце бяха плътно притиснати към тялото.
— Едва ли. Сред останките има парчета от статуи — нито на богове, нито на хора или войникси. Нещо като… демони, струва ми се. Наричали са ги „водоливници“, обаче нямам представа какво са изобразявали.
— Да се махаме оттук — каза Ада.
Оттатък реката от черепи и на запад към кратера широките булеварди свършваха там, където сградите от Изгубената ера бяха покрити с по-нови, по-високи постройки — някои съвсем нови, навярно на по-малко от хиляда години — мрежа от черен бъкивъглерод и лъщящ от дъжда бамбук. Хана повика една от функциите си, за да открие Деймън, и светещият правоъгълник над лявата й длан засия съответно в кехлибарено, червено и зелено, докато се изкачваха по стълбища и асансьори до мецанина и оттам на висяща еспланада на петнайсет етажа над старите покриви, а след това — от еспланадата до жилищните равнища. Хана спря до парапета на еспланадата и погледна надолу, хипнотизирана като повечето посетители, които идваха за пръв път, вторачени в немигащото червено око в бездънния черен кръг на кратера. Ада трябваше да я хване за лакътя и да я задърпа към следващия асансьор.
За тяхна изненада вратата на купола на Деймън отвори човек — жена, — а не слуга. Ада представи групата и жената, която изглеждаше около четирийсет и пет годишна като всички на три-четири двайсетилетки, се представи като Марина, майка на Деймън. Поведе ги по боядисани в топли цветове коридори, после се качиха по вътрешни стълбища и минаха през общи помещения, за да стигнат до частните апартаменти в куполния комплекс.
Марина спря пред красива махагонова врата.
— Слугата донесе съобщението, че идвате, естествено, но не съм казала на Деймън. Той още е… объркан… от злополуката.
— Нима не си спомня? — попита Харман.
— О, разбира се, че не — отвърна Марина. Беше привлекателна жена и Ада откри прилика със сина й в червената й коса и приятно набитата й фигура. — Но нали знаете какво казват за тези неща… клетките си спомнят.
„Само че това не са същите клетки“ — помисли си Ада, ала си премълча.
— Деймън ще се разстрои ли от нас? — попита Хана. Ада усети, че младата жена по-скоро е любопитна, отколкото загрижена.
Марина грациозно махна с ръка, сякаш искаше да каже „Ще видим“. Почука на вратата и я отвори, след като приглушеният глас на Деймън ги покани да влязат.
Стаята беше просторна и драпирана с тъкани в наситени цветове, свободно носещи се във въздуха копринени гоблени и дантелени завеси, ограждащи леглото на Деймън, но цялата отсрещна стена бе стъклена и водеше към частна веранда. Лампите в голямото помещение светеха слабо, ала ярко осветената периферия на града описваше дъги от двете страни на балкона и на около половин километър оттатък
