Илион

тъмния кратер се виждаха светещи глобуси и меки електрически светлини. Деймън седеше на удобно кресло до мокрия от дъжда прозорец, и се взираше навън, сякаш в светлините. Запремигва при вида на Ада, Харман и Хана, но после им даде знак да се приближат към меката мебел. Когато тримата се настаниха, Марина се извини и излезе. Стъклените врати бяха отворени и проникващият през мрежите студен въздух миришеше на дъжд и мокър бамбук.

— Искахме да видим как си — каза Ада. — И исках лично да ти се извиня за злополуката… задето не се погрижих по-добре за свой гост.

Деймън се усмихна и сви рамене, но ръцете му леко трепереха. Той ги отпусна върху голите си под копринения халат колене.

— Спомням си само как нещо грамадно се приближаваше с трясък през дърветата — и вонята на леш, това си го спомням. И после — как се възстановявам в булаторните резервоарни ясли. Естествено слугите ми разказаха какво се е случило. Щеше да е смешно, ако не беше толкова… отвратително.

Ада кимна, наведе се към него и стисна ръката му.

— Много се извинявам, Деймън ур. През последните десетилетия алозаврите съвсем рядко навлизат в имението и войниксите винаги ни пазят…

Деймън се намръщи, но не отдръпна ръката си.

— Явно обаче не са успели да опазят мен.

— Виж, това наистина е странно — съгласи се Харман, кръстоса крака и почука по картонените странични облегалки на креслото си. — Извънредно странно. Не си спомням кога за последен път войникс не е успял да защити човек в такава ситуация.

Деймън го погледна.

— Нима сте свикнали със ситуации, в които рекомбинирани животни изяждат хора, Харман ур?

— Ни най-малко. Имах предвид ситуации, в които човешки същества са изложени на опасност.

— Още веднъж се извинявам — каза Ада. — Неизправното функциониране на войниксите е необяснимо, но моята небрежност е непростима. Извинявам се за провала на уикенда ви в Ардис Хол и за смутеното ви чувство за хармония.

— Смутено, да… тази дума не може да опише какво е да те разкъса шесттонен хищник — отвърна Деймън, но се поусмихна и съвсем леко кимна, за да покаже, че приема извинението.

Харман се наведе към него и сключи ръце; и докато говореше, ги движеше нагоре-надолу.

— Последният ни разговор остана недовършен, Деймън ур…

— За космическия кораб. — Ироничният тон на Деймън бе прелял в сарказъм.

Това не смути Харман. Сключените му длани се повдигаха и отпускаха с всяка следваща сричка.

— Да. Но не само за космическия кораб… това е крайната цел естествено… обаче ни устройва всякаква летяща машина. Платформа. Ултрасветлинен кораб. Каквото и да е, стига да ни даде възможност да проучваме пространствата между факсвъзлите…

Деймън се отпусна назад — по-далеч от напрегнатото лице на Харман — и скръсти ръце.

— Защо продължавате да упорствате? Защо ме занимавате с тези неща?

Ада го докосна по ръката.

— Деймън, с Хана научихме от различни хора, че на едно тържество в Уланбат преди около месец, струва ми се, си казал на наши познати, че някой бил виждал космически кораб… и че летял между възлите…

За миг Деймън успя да си придаде едновременно неразбиращ и сърдит вид, но после се засмя и поклати глава.

— Вещицата.

— Каква вещица? — попита Хана.

Деймън разпери ръце със същия грациозен жест като майка си.

— Така й викахме. Забравил съм истинското й име. Смахната жена. Явно в последната си двайсетилетка… — Той хвърли поглед към Харман. — В по-късните си години хората губят представа за действителността.

Харман се усмихна и не обърна внимание на подигравката.

— Наистина ли не си спомняте името й?

Деймън отново разпери ръце, този път не толкова грациозно.

— Не.

— Къде се запознахте с нея? — попита Ада.

— На миналия Горящ човек6, преди година и половина. Забравил съм къде беше… някъде на студено. Просто тръгнах с едни приятели от Чом, когато се прехвърлиха по факса там. Никога не съм се интересувал много от церемониите от Изгубената ера, обаче на тържеството имаше страшно много привлекателни млади жени.

— И аз бях там — с грейнали очи се обади Хана. — Дойдоха десетина хиляди души.

Харман извади многократно сгънат лист хартия от джоба на туниката си и започна да го разгъва върху отоманката помежду им.

— Спомняш ли си кой беше възелът?

Хана поклати глава.

— Беше един от полузабравените възли. От празните. Организаторите разпратиха кода в деня преди началото на церемонията. Никой не живее там, струва ми се. Скалиста долина, заобиколена със сняг. Помня, че беше светло денонощно през петте дни на Горящия човек. И студено. Слугите бяха вдигнали Планково поле над цялата долина и тук-там имаше нагреватели, така че не беше неприятно, но никой не можеше да напуска долината.

Харман погледна избелелия лист микропергамент, покрит с криви линии, точки и тайнствени руни като в книгите. После посочи една точка в долната част.

— Ето тук. Някога това е било Антарктида. Възелът се казва „Сухата долина“.

Деймън го погледна неразбиращо.

— Това е карта, върху която работя от петдесет години — поясни Харман. — Двуизмерно изображение на Земята с всички известни факсвъзли, заедно с кодовете. През Изгубената ера един от седемте континента се наричал Антарктида. Имам отбелязани седем антарктически факсвъзела, обаче само единият, тази Суха долина, за която съм чувал, но никога не съм посещавал, не е покрит със сняг и лед.

Това очевидно не говореше нищо на Деймън. Дори Ада и Хана изглеждаха объркани.

— Няма значение — продължи Харман. — Но щом слънцето е светело денонощно, тази Суха долина е най-вероятният факсвъзел. През полярните лета има дни, през които слънцето там не залязва.

— Слънцето не залязва и през юни в Чом — с явна досада рече Деймън. — Той близо ли е до вашата суха долина?

— Не. — Харман посочи една точка в горния край на картата. — Почти съм сигурен, че Чом е на този голям полуостров тук, точно над полярния кръг. Близо до северния, а не до южния полюс.

— Какво е северен полюс? — попита Ада.

Деймън погледна двете жени.

— А аз си мислех, че вещицата на Горящия човек е побъркана.

— Спомняте ли си какво друго каза онази жена, вещицата? — Харман очевидно бе прекалено развълнуван, за да се обиди.

По-младият мъж уморено поклати глава.

— Само празни приказки. Бяхме пили много. Това беше нощта на изгарянето и заради проклетата светлина не бяхме спали няколко денонощия — само дремехме по някой и друг час в големите оранжеви палатки. Това беше последната нощ и тогава обикновено има оргии, та си мислех, че тя може да… обаче беше прекалено стара за моя вкус.

— Но е споменала за космически кораб, нали? — Харман полагаше видими усилия да не изгуби търпение.

Деймън отново сви рамене.

— Някой от присъстващите… младеж на годините на Хана… мрънкаше, че от последния факс насам нямаме свръхзвукови машини, за да летим, и онази вещица… тя беше адски мълчалива, но явно беше и