Илион

— Почакай — спря я Ада и насочи лъча на фенерчето си към ледения под, така че лицата на всички се осветиха от отразената светлина. — Искам да знам къде според теб се намираме.

— Според историята, която съм чувал, онази жена, Скитницата еврейка, имала дом на един вулкан на Антарктида.

— В Сухата долина ли? — попита Деймън. Младият мъж нервно се взираше в мрака. — Господи, замръзвам.

Хана пристъпи към него толкова бързо, че той се олюля назад и едва не се подхлъзна.

— Глупако, трябва да си сложиш качулката на термокожата — каза тя. — Всички трябва да го направим. Иначе ще измръзнем. Освен това губим адски много телесна топлина през темето. — Тя издърпа зелената качулка от ризата му и я нахлузи на главата му.

Всички я последваха.

— Така е по-добре — призна Харман. — Вече мога да виждам. И чувам по-добре — слушалките на костюма заглушават воя на вятъра.

— Ти каза, че домът на онази жена се намирал край Сухата долина. Достатъчно ли е близо, за да стигнем до факспавилиона?

Харман безпомощно разпери ръце.

— Не знам. Питал съм се дали пеш е отишла на Горящия човек, обаче не познавам района. Разстоянието дотам може да е един километър, а може и да е хиляда.

Деймън се вторачи в черните заледени прозорци. Вятърът огъваше еластичните стъкла.

— Никъде не излизам — категорично заяви той. — За нищо на света.

— За пръв път съм съгласна с Деймън — присъедини се към него Хана.

— Нищо не разбирам — рече Ада. — Нали каза, че онази жена е живяла тук отдавна, преди много векове. Как може да…

— Не знам — отвърна Харман, взе фенерчето от ръката и и тръгна по следващия коридор. Спряха го нещо като бели решетки. Пред погледите на другите възрастният мъж се върна в заснежената дневна, вдигна най-тежкото, което успя да намъкне от леда — една маса, чиито крака се отчупиха — разби ледените шушулки и проправи пътека в снежния коридор.

— Къде отиваш? — извика Деймън. — Какъв смисъл има? Никой не е бил там от милион години. Просто ще замръзнем, когато…

Харман отвори вратата в дъното на коридора с ритник. Оттам нахлу светлина. И топлина. Другите трима колкото може по-бързо го последваха по коварната повърхност.

Подобно на помещението, в което се бяха прехвърлили по факса, тази стая бе квадратна и без прозорци. За разлика от другата обаче, тук беше топло и нямаше сняг и лед. И за разлика от другата, имаше овална метална машина, дълга четири и половина метра. Машината безшумно висеше на метър над бетонния под и над горната й повърхност като стъклен купол искреше силово поле. Там имаше шест вдлъбнатини, покрити с мека черна материя, всяка нагодена като за човешко тяло, с две къси ръкохватки или лостове до местата за ръцете.

— Като че ли някой е очаквал да сме с двама повече — прошепна Хана.

— Какво е това? — попита Деймън.

— Според мен е аероскутер… казва се още бетеер — също тихо отвърна Харман.

— Какво? Какво означава това?

— Не знам — призна Харман. — Но хората през изгубените епохи са летели с такива. — Той докосна силовото поле и то се разтвори като живак под пръстите му, потече по дланта му и я погълна до китката.

— Внимавай! — предупреди го Ада, ала Харман коленичи, после легна по корем и се настани върху черната материя. Главата и гърбът му се издигаха съвсем мъничко над заоблената външна повърхност на машината.

— Чудесно е — окуражи ги той. — Удобно е. И топло.

Това ги накара да се решат. Ада първа пропълзя отгоре, изпъна се по корем и хвана двете ръкохватки.

— Това някакви щурвали ли са?

— Нямам представа — отвърна Харман, докато Хана и Деймън се настаняваха в крайните вдлъбнатини, като оставиха свободни двете в средата.

— Не можеш ли да го управляваш? — попита Ада, този път малко по-остро. — От книгите?

Той само поклати глава.

— Тогава какво правим тук?

— Експериментираме. — Харман завъртя горния край на дясната си ръкохватка. Там имаше червен бутон. Той го натисна.

Стената пред тях изчезна, сякаш отнесена в антарктическата нощ. Покрай тях нахлу леден вятър и сняг, като че ли въздухът в помещението бе изсмукан навън и бурята беше заела неговото място.

Харман отвори уста да извика „Дръжте се!“, ала преди да успее да го направи, машината с невероятна скорост изхвърча от стаята, като ги притисна в метала и ги накара с всички сили да се вкопчат в ръкохватките.

Куполът на силовото поле ги предпази, когато аероскутерът, бетеерът, нещото излетя от заледения бял вулкан и събори сградите, прилепени откъм морската му страна. Лещите за нощно виждане в качулките на термокожите им показаха боровата гора по заледеното крайбрежие, изоставената и затрупана със сняг автоматизирана техника в залива, после бялото море — замръзналото море.

Самолетът се издигна на триста метра над замръзналото море и се понесе над него.

Харман пусна едната ръкохватка, колкото да активира ориентиращата функция на дланта си.

— Североизток — каза на другите той по комуникатора на костюма.

Никой не му отговори. Всички се бяха вкопчили и трепереха прекалено силно, за да обсъждат посоката, в която машината ги носеше към смъртта им.

Харман обаче не им каза, че ако старите карти, които бе разглеждал, са верни, в тази посока няма нищо в продължение на хиляди километри. Абсолютно нищо.

След десет минути аероскутерът започна да губи височина. Ледовете бяха свършили и сега летяха над черна вода, осеяна с айсберги.

— Какво става? — попита Ада. Срамуваше се от треперещия си глас. — Енергията ли свърши… горивото… там с каквото се движи?

— Не знам — призна Харман.

На трийсетина метра над водата скутерът престана да се спуска.

— Вижте — извика Хана, пусна ръкохватката и посочи напред.

Изведнъж от студеното море се показа нещо грамадно и живо, покрито с раковини и разядена плът. Лещите им за нощно виждане регистрираха топлината на бозайник като пулсираща кръв. Към тях се стрелна водна струя и Хана усети пропускания от силовото поле въздух.

— Какво… — започна Деймън.

— Мисля, че се казва… кит… обаче смятах, че са изчезнали преди хилядолетия — рече Харман.

— Може постчовеците да са ги възродили — предположи по интеркома на костюмите им Ада.

— Възможно е.

Продължаваха да се носят над открито море, все на изток-североизток, и след още няколко минути на същата височина започнаха да си поотдъхват, да свикват със странната нова ситуация, както от памтивека бяха правили хората. Харман се беше обърнал на една страна и гледаше ярките звезди, появяващи се между разпокъсаните облаци. Ада ги сепна с вик:

— Вижте! Напред!

Над мрачния хоризонт изплуваше голям айсберг. Аероскутерът се носеше право към него. Бяха прелетели над още няколко ледени планини, но нито една чак толкова широка — километри в двете посоки, сияещи като синьо-бяла стена на техните лещи за нощно виждане — и висока. Върхът в чудовищната грамада очевидно се издигаше над сегашната им височина.

— Какво можем да направим? — попита Ада.