Илион

— Това са два отделни въпроса, млади приятелю.

Тези думи го накараха да се усмихне. Никой от познатите му отдавна не го бе наричал „млад“.

— Тогава отговори на първия. Защо ме шпионираш?

Сави си изяде портокала и облиза пръстите си. Харман видя, че Ада унесено се взира във възрастната жена, наблюдава сбръчканите й пръсти и старчески пигментираните ръце. Дори да забелязваше интереса й, старицата не й обръщаше внимание.

— Харман… може ли да пропусна това „ур“? — И продължи, без да изчака отговор: — Харман, в момента ти си единственият човек на Земята от над триста хиляди души… единственият човек освен мен… който може да чете писано слово. Или поне, който иска.

— Но… — започна Харман.

— Триста хиляди души — прекъсна го Хана. — Ние сме един милион. Винаги сме били толкова.

Сави се усмихна и поклати глава.

— Мила моя, кой ти е казал, че днес на Земята живеят един милион души?

— Ами… никой… искам да кажа… всеки знае…

— Точно така — кимна Сави. — Всеки знае. Обаче няма механизъм за преброяване на населението.

— Но когато някой се възнася на пръстените… — продължи Хана, ясно издавайки смущението си.

— Се ражда ново дете — довърши старицата. — Да. И аз го забелязах през последните хиляда години. Но вие не сте един милион. А много по-малко.

— Защо им е на постчовеците да ни лъжат? — попита Деймън.

Сави повдигна вежди.

— Напоследък да сте разговаряли с постчовеците, Деймън ур?

Той сигурно сметна въпроса за реторичен, защото не отговори.

— Аз съм разговаряла с постчовеците — тихо прибави Сави, другите мълчаливо зачакаха. Поне за Харман и Ада тази идея бе поразителна.

— Но това беше много отдавна. — Старицата говореше толкова тихо, че гостите трябваше да се наведат към нея, за да я чуват. — Много отдавна. Преди последния факс. — Изумително сиво-сини само допреди миг, сега очите й сякаш помътняха, зареяха се в пространството.

Харман поклати глава.

— Аз чух за теб, Скитницата еврейка, последната от твоята изгубена ера, обаче не разбрах как може да си жива след петата двайсетилетка?

Грубостта му накара Ада да премигне, ала Сави, изглежда, не се обиди.

— На първо място, столетната продължителност на живота е сравнително нова за хората, скъпи мои. Постчовеците я измислиха едва след последния факс. Едва след като оплескаха всичко — нашето бъдеще, бъдещето на Земята, с оня катастрофален последен факс. Само векове след като другите девет хиляди сто и тринайсет пострубиконови хора бяха прехвърлени по факса в неутриновия поток — за да не се завърнат никога, въпреки че постчовеците им обещаха — едва след този… геноцид… вашите драгоценни постчовеци възстановиха населението на Земята и им хрумна тая идея за стоте години и теоретично стадно население от един милион души…

Сави замълча и си пое дъх. Явно се вълнуваше. Пое си дъх още веднъж и посочи каните на масата.

— Има чай, ако искате. Или много силно вино. Аз ще си налея вино. — И докато го правеше, ръцете й едва забележимо трепереха. Старицата въпросително погледна чашите им. Деймън поклати глава. Хана и Ада приеха чай. Харман поиска чаша червено вино.

— Харман — отново започна тя, вече по-спокойно — преди да се отклоня от отговора си, ти ми зададе два въпроса. Първо, защо съм те забелязала. Второ, как толкова дълго съм наблюдавала. Отговорът на първия ти въпрос е, че ме интересува всичко, което интересува и безпокои войниксите, а твоето поведение през последните десетилетия ги интересуваше и безпокоеше…

— Но защо им е на войниксите да ме забелязват и да се интересуват от мен… — изненада се Харман.

Сави го накара да замълчи с вдигане на показалец.

— В отговор на втория ти въпрос мога да кажа, че през последните векове оцелях, като спях много и се криех, когато бях будна. Придвижвам се или с аероскутер — днес вие пътувахте с такава машина, — или изминавам разстоянията между факспавилионите пеш.

— Не разбирам — обади се Ада. — Как може да вървите пеш между факсвъзлите?

Сави се изправи. Другите я последваха.

— Знам, че сте преживели напрегнат ден, млади приятели, но ако решите да ме последвате, ви предстои много. В противен случай аероскутерът ще ви върне при най-близкия факспавилион… на някогашната Африка, струва ми се. Вие решавате. — Тя погледна Деймън. — Всеки от вас трябва да реши.

Хана допи чая си и остави чашата.

— И какво ще ни покажете, ако ви последваме, Сави ур?

— Много неща, детето ми. Но на първо място ще ви науча да летите и да обикаляте места, за които не сте и чували… места, за които не сте и мечтали.

Четиримата се спогледаха. Харман и Ада си кимнаха — бяха съгласни да последват жената.

— Да, бройте и мен — присъедини се към тях Хана. Деймън мълчаливо обмисли отговора си.

— Ще дойда — накрая каза той. — Но преди това все пак искам от това силно вино.

Сави напълни чашата му.

14.Ниска орбита около Марс

Манмът пренастрои системите си и направи бърз анализ на щетите. Нищо фатално нито за органичните, нито за кибернетичните му части. Експлозията беше предизвикала бързо дехерметизиране на три предни баластни резервоара, но дванайсет бяха останали невредими. Провери вътрешните часовници — бе прекарал по-малко от трийсет и шест секунди в безсъзнание преди пренастройването и продължаваше да е виртуално свързан със своята подводница на обичайните вълни. „Смуглата дама“ съобщаваше за бясно премятане, дребна пробойна на корпуса, претоварване на мониторните системи, температура на корпуса над точката на кипене и десетки други проблеми, но нито един от тях не изискваше непосредственото внимание на Манмът. Той рестартира видеовръзките, ала виждаше само нажежената до червено вътрешност на трюма на космическия кораб, отворените му врати и през тях — премятащи се звезди.

„Орфу?“

Не получи отговор нито по общия, нито по теснолъчевия и главния канал. Не се чуваше дори пращене.

Херметичният шлюз продължаваше да е отворен. Той взе персонална реактивна раница и микрофиброво въже и се измъкна през люка — бореше се с векторните сили на премятането, хващаше се за ръкохватки, които познаваше от десетилетията работа на морското дъно. Увери се, че люковете на трюма на подводницата са отворени докрай, изчисли колко място ще му трябва и наслуки изхвърли няколко от грижливо складираните машини на Корос. Те изхвърчаха от разпадащия се космически кораб, запремятаха се сред „капките“ стопен метал от корпуса и потоците плазма. Моравекът не знаеше дали изхвърля оръжията за масово унищожение, които Корос беше възнамерявал да вземе на повърхността — „На моя кораб!“, помисли си Манмът със същия гняв, какъвто бе изпитал и по-рано — или екипировка, която щеше да му трябва, за да оцелее, ако изобщо стигнеше на Марс. В този момент това не го интересуваше. Имаше нужда от свободно място.

Завърза въжето за скобите по корпуса на „Смуглата дама“ и се изстреля в космоса, като внимаваше да не се блъсне в разбитите люкове на корабния трюм.

Щом се отдалечи на безопасно разстояние от сто метра от премятащия се кораб, се завъртя в кръг, за да направи първата си лична преценка на щетите.

Беше по-лошо, отколкото си мислеше. Както бе казал Орфу, липсваше целият нос на кораба — контролният модул и всичко на десет метра от него. Отрязан, сякаш изобщо не е съществувал. Само сияещият разпръскващ се облак плазма около носа показваше къде са били Корос III и Ри По.