Илион

предавателно устройство и слушалки.

— Извинявам се, Харман ур, но се налага — отговори първият слуга. — Заради светлината. — Двете сфери осветяваха неравната повърхност с множество лъчи.

Харман поклати глава.

— И преди съм носил термокожи, и във високите планини, и в далечния север. В лещите на качулките са вградени светлоусилвателни устройства. — Той опипа нещо на слепоочието си. — Ето, сега виждам идеално. Звездите са много ярки.

— Божичко — възкликна Ада, когато устройството й за нощно виждане се задейства. Вместо малките кръгове светлина, хвърляни от фенерите на слугите, сега се виждаше цялата Суха долина, всяка скала, всеки камък, окъпани в ярка светлина. Когато вдигна поглед към небето, сияйните звезди я накараха да ахне. Тя обърна глава и видя, че осветеният павилион на факсвъзела прилича на бумтяща огнена пещ. Термокожите им блестяха в пъстри багри.

— Това е… прекрасно — каза Хана. После се отдалечи на двайсет крачки от групата, като скачаше от камък на камък. Намираха се на дъното на обширна камениста долина с постепенно издигащи се скали от двете страни. Над тях снегът по склоновете сияеше в ярко синьо-бяло на зведната светлина, ала в самата долина нямаше сняг. Пред звездите като фосфоресциращи овце се носеха облаци. Вятърът виеше оковях и ги брулеше.

— Студено ми е — заяви Деймън. Пълничкият младеж пристъпваше от крак на крак. Беше обут само по пантофки.

— Можете да се върнете в павилиона и да ни оставите — нареди на слугите Харман.

— При цялото ни уважение, Харман ур, нашата програма за охрана на личността не ни позволява да ви оставим сами тук с риск да се нараните или изгубите в Сухата долина — възрази едната сфера. — Но ще се отдалечим на сто метра, ако предпочитате така.

— Предпочитаме — заяви той. — И изключете проклетите си фенери. Много са ярки за нашите лещи за нощно виждане.

Слугите се подчиниха и полетяха към павилиона на факсвъзела. Хана ги поведе през долината. Нямаше дървета и трева, нямаше признаци на какъвто и да било живот, освен четиримата човеци, които сияеха в пъстри цветове.

— Какво търсим? — попита Хана и прескочи нещо, което трябва да беше пресъхнал поток, ако тук изобщо имаше потоци.

— Тук ли беше Горящият човек? — попита Харман.

Деймън и Хана се огледаха.

— Възможно е — накрая отвърна по-младият мъж. — Но имаше… нали разбираш, шатри, павилиони, тоалетни, куполи и силово поле над цялата долина, големи отоплителни печки, Горящият човек, дневната светлина и… и изобщо тогава беше различно. Не толкова студено. — Той предпазливо заподскача от крак на крак.

— Хана? — обърна се към нея Деймън.

— Не съм сигурна. Онова място също беше скалисто и пустинно, обаче… Деймън е прав, тогава имаше хиляди хора и на светло изглеждаше различно. Не знам.

Ада пое водачеството.

— Хайде да се разгърнем и да потърсим някакви признаци, че Горящият човек е бил тук… лагерни огньове, купчини камъни… каквото и да е. Макар да се съмнявам, че тази вечер ще открием твоята Скитница еврейка, Харман.

— Шшт. — Той се озърна през синьото си рамо към далечните слуги, но после се сети, че и без това разговарят по радиостанция. — Добре — въздъхна Харман, — хайде да се разгърнем, да речем, на стотина метра един от друг, и да потърсим нещо, което…

От един страничен каньон се появи висока, съвсем смътно хуманоидна фигура. Съществото се запровира между скалите с позната тромава грациозност.

— Връщай се — заповяда Харман, когато то се доближи на десетина метра. — Тук нямаме нужда от войникси.

Отговори му един от слугите — гласът му прозвуча в ушите им, въпреки че самата сфера се носеше далеч зад тях.

— Трябва да настоим, госпожи и господа. Това е най-отдалеченият и враждебен от всички известни факсвъзли. Не можем да рискуваме нещо да ви се случи.

— Има ли динозаври? — нервно попита Деймън.

Ада отново се засмя и посочи с ръце мрака.

— Съмнявам се, Деймън. Трябва да са от някаква издръжлива рекомбинантна зимна порода, за каквато не съм чувала.

— Всичко е възможно — рече Хана и посочи голяма скала до входа на друг страничен каньон на петдесетина метра надясно от тях. — Онова там може да е алозавър, който чака само нас.

Деймън отстъпи назад и едва не се препъна в един камък.

— Тук няма никакви динозаври — успокои го Харман. — Едва ли има нещо живо. Прекалено е студено. Ако се съмнявате, повдигнете си качулките за малко.

Другите го направиха. Възклицанията им отекнаха в молекулярните слушалки.

— Стой на разстояние, освен ако не те повикаме — нареди Харман на войникса. Съществото се отдалечи на трийсетина крачки.

Продължиха в долината — на северозапад според ориентиращата функция на дланите им. Звездите вибрираха от силния вятър и от време на време четиримата трябваше да се подслоняват зад големи скали, за да не ги отвее вихърът. Когато временно стихваше, се разгръщаха отново.

— Тук има нещо — разнесе се гласът на Ада.

Другите забързано се насочиха към жълтата фигура, отдалечена на трийсетина метра южно от тях. Тя се взираше в нещо, което от разстояние приличаше на камък, но когато се приближи, Деймън видя щръкнали косми или козина, странни перки и черни дупки или очи. Създанието сякаш беше издялано от старо дърво.

— Това е тюлен — рече Харман.

— Какво? — попита Хана и приклекна, за да докосне неподвижната фигура.

— Морски бозайник. Виждал съм ги край брега… далеч от факсвъзлите. — Той също се наведе над трупа на животното. — Това нещо е изсъхнало… точната дума е „мумифицирало“ се е. Може да е тук от няколко века. Или от хилядолетия.

— Значи сме близо до бряг — заключи Ада.

— Не непременно — възрази Харман, изправи се и се огледа.

— Спомням си ей оная голяма скала — обади се Деймън. — Павилионът за бира беше издигнат точно под нея. — Той бавно тръгна към скалния склон.

— Сигурен ли си? — попита Ада, когато го настигнаха. Каменната плоча се издигаше самотно към студено пламтящите звезди и бягащите облаци. Всички затърсиха по земята следи от палатката, лагерни огньове или едноколки, ала нямаше нищо.

— Това е било преди година и половина — рече Харман. — Слугите сигурно добре са почистили и…

— Божичко — прекъсна го Хана.

Всички моментално се обърнаха. Младата жена гледаше към небето. Те вдигнаха глави, но още преди това забелязаха играта на пъстра светлина по околните скали.

Нощното небе бе оживяло от искрящо танцуващо сияние — сини, жълти и червени ивици.

— Какво е това? — промълви Ада.

— Не знам — също шепнешком отвърна Харман. Светлината продължи да вибрира по ясните части от небето. Възрастният мъж повдигна качулката на термокожата си. — Господи, и без лещи за нощно виждане пак е ярко. Струва ми се, че преди десетилетия съм виждал нещо подобно, когато бях…

— Слуги, каква е тази светлина? — прекъсна го Деймън.

— Атмосферно явление, свързано с взаимодействието на натоварените слънчеви частици и земното електромагнитно поле — разнесе се гласът на далечната машина. — Вече не помним подробностите на научното обяснение, но го наричат с различни имена, сред които…