трийсет часа“.
„Слушам“ — потвърди той по общия канал.
През по-голямата част от двайсет и четирите часа, които прекараха в полярна орбита, Марс изглеждаше съвсем мирен.
В кратера Стикни на Фобос имаше изкуствени устройства — рудодобивни машини, останки от магнитен ускорител, разбити жилищни куполи и роботи — но те бяха студени, прашни, надупчени и датираха отпреди повече от три хилядолетия. Онези, които бяха тераформирали Марс през последния век, нямаха нищо общо с древните артефакти на вътрешната луна.
Беше виждал кадри от някогашната Червена планета — макар винаги да я бе смятал по-скоро за оранжева, отколкото червена — но тя вече не беше червеникавооранжева. Когато прелетяха над северния полюс, видяха какво е останало от полярната ледена шапка — киша, лишена от въглероден двуоксид по време на тераформирането, бял остров в синьото северно море. Над океана се кълбяха облаци, покриващи повече от половината северно полукълбо. Планините все още бяха възоранжеви и повечето материци бяха кафяви, ала и без телескоп се виждаха удивително зелени гори и поля.
Никои не ги предизвика: нямаше радиоповиквания, радар, тесен лъч, лазер или модулирано неутриново сканиране. Напрегнатите минути преливаха в дълги часове на мълчание; четиримата моравеки се готвеха за спускането на „Смуглата дама“.
На Марс очевидно имаше живот — човешки или постчовешки, както изглеждаше, наред поне с още един вид — носачите на каменните глави, може би хора, но дребни и зелени на телескопските снимки. Покрай северното крайбрежие и по пълните с вода каньони на Валес Маринерис плаваха кораби с бели платна, но не бяха много. Още няколко платна се виждаха по кратерното море, което някога бе представлявало котловината Хелас. На Монс Олимпус имаше очевидни признаци за живот — и поне един високотехнологичен ескалатор по склоновете на вулкана. Снимаха пет-шест летящи машини близо до върха на Олимп, зърнаха още няколко бели къщи и терасирани градини по високите склонове на вулканите в Тарзис — Аскрезус Монс, Павонис Монс и Арсия Монс — но нямаше следи от могъща планетна цивилизация. Корос III обяви по общия канал, че според него на четирите вулкана живеят най-много три хиляди от светлокожите хуманоидни наглед хора, а в палатковите лагери по крайбрежията — двайсетина хиляди зелени работници.
По-голямата част от Марс пустееше. Тераформирана, но пуста.
„Това едва ли е опасно за всички разумни форми на живот в Слънчевата система, нали?“ — попита Орфу от Йо.
Отговори му Ри По. „Погледни квантовия профил на планетата“.
— Господи — гласно ахна Манмът в празната си екоясла. Марс представляваше ослепително червено сияние от квантово изместване и линиите на потоците се сливаха в най-големия вулкан, Монс Олимпус.
„Възможно ли е няколкото летящи машини да са причина за този квантов хаос? — смаяно рече Орфу. — Те не се регистрират в електромагнитния спектър и определено не се движат с химично гориво“.
„Не — отвърна Корос III. — Въпреки че влизат и излизат от квантовия поток, няколкото летящи машини не го генерират. Или поне не са главният му източник“.
Манмът цяла минута наблюдава странната квантова карта, преди да се осмели да изрече предположението, което обмисляше от няколко дни. „Има ли смисъл да установим връзка с тях по радиостанция или друг начин? Или просто да кацнем открито на Монс Олнмпус? Да пристигнем като приятели, а не като шпиони?“
„Обсъдихме този курс на действие — заяви Корос. — Но квантовата активност е толкова интензивна, че смятаме за нужно да съберем повече информация, преди да разкрием присъствието си“.
„Да съберем информация и да доближим онези оръжия за масово унищожение колкото може повече до вулкана“, с известна горчивина си помисли Манмът. Никога не беше искал да е военен. Моравеките не бяха проектирани да се сражават и мисълта да убива разумни същества се сблъскваше с програмиране, старо колкото самия му вид.
Въпреки това Манмът приготви „Смуглата дама“ за спускане, задейства вътрешната енергия на подводницата, отдели всички животоподдържащи системи от кораба и остава свързан с него само с комуникационните кабели, които щяха да бъдат прерязани при излизането им от трюма. Подводницата бе обвита в ултрастелт и носът и кърмата й бяха опасани с реактивни дюзи, но те щяха да бъдат управлявани от Корос III по време на спускането на повърхността и после щяха да ги изхвърлят. Едва след като потънеха в океана, Манмът щеше да получи управлението на своята подводница.
„Готвя се да се спусна в подводницата“ — обади се от контролния модул Корос III.
„Имаш разрешение за влизане в подводницата“ — отвърна Манмът, въпреки че титулярът им не бе поискал разрешение. Той не бе европеец и не познаваше протокола. Включи се предупреждение, че вратите на корабния трюм се отварят.
Манмът включи видеокамерата от корпуса, където стоеше Орфу. Йониецът забеляза оказаното му внимание. „Довиждане за известно време, приятелю — каза той. — Пак ще се срещнем“.
„Надявам се“ — отвърна Манмът, отвори долния шлюз на подводницата и се приготви да прекъсне последните комуникационни кабели.
„Почакай — спря го Ри По. — Заобикаляме лимба на планетата“.
Камерите в контролния модул показаха Корос III, който се вмъкна през току-що отворилия се херметичен шлюз и застана на пулта. Манмът отдръпна пръст от бутона, с който щеше да задейства експлозивите.
Нещо се показваше иззад Марс. В момента го засичаха само като радарен сигнал. Предният телескоп се насочи към него.
„Сигурно са го изстреляли от Олимп, докато не сме го виждали“ — рече Орфу.
„В момента го викам“ — съобщи Ри По.
Манмът се включи на честотите, на които се обаждаше корабът им. Сигналът не отговаряше.
„Виждате ли го?“ — попита Корос III.
Манмът го виждаше. Обектът нямаше и два метра дължина — открита колесница без коне, заобиколена с блестящо силово поле. В нея се возеха двама хуманоиди, мъж и жена. Жената управляваше машината, а мъжът, по висок от нея, просто стоеше и се взираше право напред, сякаш виждаше обвития в стелт кораб на около осем хиляди километра разстояние. Жената беше висока и царствена блондинка. Мъжът имаше къса сива коса и бяла брада.
Смехът на Орфу избоботи по общия канал. „Прилича на Господ. Не знам коя е приятелката му“.
Сякаш чул тази обида, сивокосият вдигна ръка.
Картината проблесна и угасна в същия миг, в който Манмът се разтърси в коланите на високогравитационното си кресло. Корабът с ужасяваща сила се разтърси два пъти и диво се запремята. Центробежните сили запратиха Манмът надясно, после нагоре и наляво.
„Добре ли сте всички? — извика той по общия канал. — Чувате ли ме?“
В продължение на няколко секунди премятане му отговаряше само мълчание и статичен шум, после спокойният глас на Орфу надвика пращенето. „Чувам те, приятелю“.
„Добре ли сте всички? Корабът наред ли е? Стреляхме ли по тях?“
„Аз съм повреден и ослепен — сред съскане и пращене отвърна йониецът, — но видях какво се случи, преди взривът да ме ослепи. Не сме стреляли по тях. Обаче корабът е… половината от него липсва, Манмът“.
„Как така липсва половината? — глупаво попита европейският моравек. — Какво…“
„Някакво енергийно копие. Контролния модул… с Корос и Ри По… го няма. Изпари се. Целият нос е унищожен. Горната част на корпуса е стопена. Корабът се премята два пъти в секунда и започва да се разчупва. Моята коруба е пробита. Реактивните ми дюзи ги няма. Както и повечето ми манипулатори. Губя енергия и се пропуквам. Спусни подводницата от кораба — бързо!“
„Не знам как! — извика Манмът. — Корос държеше контролния пакет. Не знам…“
Изведнъж корабът отново се разтърси и комуникационните връзки и видеовръзките окончателно се разпаднаха. Той чу силното съскане на корпуса и разбра, че корабът около него се топи. Включи камерите на подводницата и навсякъде видя само плазмено сияние.
„Смуглата дама“ се запремята още по-диво — Манмът не можеше да определи дали следва движението
