Илион

на загиващия кораб, или собствената си инерция. Той задейства още камери, подводните дюзи на подводницата и аварийната контролна система. Половината системи не функционираха или реагираха със закъснение.

„Орфу?“ — Никакъв отговор. Премятането се ускоряваше. Херметизираният за пристигането на Корос трюм на „Смуглата дама“ изведнъж изпусна цялата си атмосфера и това още повече ускори въртенето на подводницата.

„Идвам при теб, Орфу“ — извика Манмът, взриви вътрешния шлюз и преряза коланите си. Някъде зад него, или в разпадащия се кораб, или в самата „Смугла дама“, нещо избухна и го запрати към контролния пулт. Светът потъна в мрак.

13.Сухата долина

На сутринта след обилна закуска, приготвена от слугите на майката на Деймън в дома й в кратера Париж, Ада, Харман, Хана и Деймън се прехвърлиха по факса на мястото на последния Горящ човек.

Факсвъзелът светеше, естествено, но извън кръглия павилион цареше тъмна нощ и воят на вятъра се чуваше дори през полупропускливото силово поле. Харман се обърна към Деймън.

— Това е кодът, който ми дадоха — двайсет и едно осемдесет и шест. Смяташ ли, че е същото място?

— Това е факсвъзел — отговори по-младият мъж. — Всички си приличат. Пък и навън е тъмно. И няма никой. Откъде да знам дали е същото място, което посетих преди година и половина, през деня, при това заобиколен от купища хора?

— Кодът ми звучи познато — обади се Хана. — Аз следвах други хора, обаче си спомням, че възелът на Горящия човек имаше голям номер, по-рано никога не се бях прехвърляла там.

— На колко години си била тогава? — презрително попита Деймън. — На седемнайсет, нали?

— Малко по-голяма — ледено го сряза Хана. Докато Деймън беше отпуснат и блед, тя бе мускулеста и загоряла. Сякаш осъзнавайки тази разлика — въпреки че никога не беше чувал за човешки същества, които влизат във физически сблъсък, освен в торинската драма — той отстъпи малко назад.

Без да обръща внимание на разменените реплики, Ада се приближи до края на павилиона и опря тънките си пръсти върху силовото поле. То се развълнува и огъна, но не поддаде.

— Плътно е — съобщи младата жена. — Не можем да излезем.

— Глупости — възрази Харман, отиде при нея я двамата заедно натиснаха с цялата си тежест еластичния, но здрав енергиен щит. В края на краищата се оказа, че не е полупропусклив — или поне не за физически тела като хората.

— Никога не съм чувала за такова нещо — каза Хана и заедно с тях опря рамо в невидимата стена. — Какъв смисъл има от силово поле във факспавилион?

— В капан сме! — възкликна Деймън. — Като плъхове.

— Идиот — изсумтя Хана. Като че ли този ден двамата просто не можеха да се разберат. — Винаги можем да си тръгнем по факса. Порталът е точно зад гърба ти и още работи.

Сякаш за да докажат правотата й, от искрящия факспортал се появиха двама сферични многофункционални слуги и полетяха към хората.

— Това поле не ни позволява да излезем — съобщи им Ада.

— Да, Ада ур — съгласи се едната машина. — Извинете, че се забавихме да ви се притечем на помощ. Този факсвъзел се използва… рядко.

— И какво от това? — Харман скръсти ръце и намръщено се вторачи в първия слуга. Другата сфера се понесе към една от складовите ниши в бялата колона на павилиона. — Откога факсвъзлите се запечатват?

— Приемете още веднъж моите извинения, Харман ур — отговори машината с почти мъжкия глас, използван от всички многофункционални слуги. — По това време на годината климатът навън е крайно неблагоприятен. Ако излезехте без термокожи, вероятността да останете живи щеше да е минимална.

Вторият слуга извади от нишата четири термокожи, обиколи четиримата и им раздаде по-тънките от хартия молекулярни костюми.

Деймън озадачено повдигна костюма.

— Това шега ли е?

— Не — отвърна Харман. — Носил съм такова нещо.

— И аз — каза Хана.

Деймън разгъна термокожата. Все едно държеше дим.

— Няма да мога да я облека върху дрехите си.

— Тя не е пригодена за носене върху дрехи — поясни Харман. — Трябва да прилепне върху кожата. Има и качулка, но можеш да виждаш и чуваш през нея.

— Може ли да облечем дрехите си отгоре? — попита Ада. В гласа й се долавяха загрижени нотки. След безсмисления и ексхибиционизъм предишната нощ тя не бе в настроение за авантюри. Поне що се отнасяше до голотата.

Отговори й първият слуга:

— Освен обувки не се препоръчва да носите други пластове, Ада ур. За да е ефикасна, термокожата трябва да е в пълна осмоза. Другите дрехи снижават ефикасността й.

— Сигурно се шегуваш — намръщи се Деймън.

— Винаги можем да се прехвърлим вкъщи и да си вземем най-топлите дрехи — каза Харман. — Обаче не съм сигурен, че ще са достатъчни за условията навън. — Той погледна искрящото силово поле. Вятърът виеше все така страховито.

— Да — потвърди вторият слуга, — обикновените якета, палта и пелерини не са достатъчни за Сухата долина. Ако предпочитате, за трийсет минути можем да направим по-дискретни дрехи за екстремен климат и да ги донесем.

— По дяволите — отклони предложението Ада. — Искам да видя какво има навън. — Тя се запъти към центъра на павилиона, заобиколи факспортала и започна да се съблича пред очите на всички. Хана направи пет крачки, застана до нея и смъкна туниката и копринените си шалвари.

Деймън се облещи. Харман го докосна по ръката, отведе го до отсрещната страна на кръга и също започна да сваля дрехите си. Докато се събличаше, Деймън на няколко пъти погледна през рамо към жените — кожата на Ада сияеше на халогенната светлина. Смуглата Хана беше слаба и мускулеста. Както нахлузваше крачолите на термокожата, тя вдигна очи и се намръщи на Деймън. Той бързо се извърна.

Когато четиримата отново се изправиха в средата на павилиона само по обувки или ботуши и термокожи, Ада се засмя.

— В тези неща сме по-голи, отколкото без тях.

Деймън засрамено се разшава, осъзнал верността на думите й, но Харман се усмихна през маската си. Термокожата по-скоро приличаше на боя, отколкото на дреха.

— Защо сме различни на цвят? — попита Деймън. Ада беше яркожълта, Хана — оранжева, Харман — яркосин, а самият той — зелен.

— За да се разпознавате лесно — поясни слугата, сякаш въпросът бе отправен към него.

Ада пак се засмя — със свободен, спокоен, дързък смях, който накара двамата мъже да я погледнат.

— Извинявайте — рече тя. — Просто… просто се разпознаваме даже отдалече.

Харман отиде при силовото поле, опря синята си ръка върху него и попита слугите:

— Вече може ли да излезем?

Машините не отговориха, ала енергийният щит слабо затрептя, дланта на Харман мина през него и синьото му тяло сякаш се плъзна през сребрист водопад.

Слугите последваха четиримата във ветровития мрак.

— Нямаме нужда от вас — каза им Харман. Деймън забеляза, че вятърът заглушава гласа му, но въпреки това се чуваше ясно през качулката на термокожата. В молекулярния костюм имаше някакво