планети? Нямаше представа. През неколковековното си съществувание не беще придобил опит с оръжията, освен не много опасните мрежи, остени и галванизатори, необходими за защита от кракени или улавяне на европейски морски животни.
— Корос — тихо попита той, — имахте ли оръжия на онази експедиция до астероидите преди няколко десетилетия?
— Не — отвърна ганимедецът. — Нямаше нужда. Колкото и войнствени и свирепи да бяха станали през по-късните етапи на еволюцията си, астероидните моравеки не представляваха опасност за съществуванието на никое разумно същество в Слънчевата система. — Той им посочи времето: до запалването на ядрените двигатели оставаха четирийсет и една минути. — Други въпроси?
Орфу имаше въпрос. „Защо сме обвити в ултрастелт, щом се приближаваме към Марс с четири ядрени следи, с които сме като супернова, денонощно видима за всички на марсианската повърхност, които имат очи? Я почакай…
— Да — отново потвърди Корос. — Това беше най-лесният начин да преценим намеренията им. Ядрените двигатели ще угаснат, докато сме още на осемнайсет милиона километра от Марс. Ако дотогава не са се опитали да ни пресрещнат, ще изхвърлим двигателите, соленоидните пръстени и всички други външни устройства и ще влезем в марсианска орбита с пасивни контрамерки, криейки местонахождението си. В момента не ни е известно дали постчовеците — или някакви други същества, които са тераформирали Марс и го обитават — са изградили технологична или посттехнологична цивилизация.
Манмът се замисли. Щяха да изхвърлят всички двигатели, с които можеха да се завърнат.
„Според мен тази интензивна квантова фазоизместваща активност е признак за нещо доста технологично“ — обадя Орфу.
— Възможно е — каза Ри По. — Но във вселената винаги има луди учени.
С това загадъчно изявление срещата приключи, въздухът от контролната кабина беше изпуснат и Орфу отнесе Манмът обратно в неговата подводница в корабния трюм.
Четирите двигателя се запалиха по график. През следващите два дни Манмът бе прикован в гравитационното си кресло, докато корабът се носеше върху равнината на еклиптиката към Марс с над 400 g. Трюмът, в който се намираше „Смуглата дама“, отново беше напълнен с гел, но не и жилищният му отсек, и тежестта и липсата на движение започнаха да му омръзват. Манмът не можеше да си представи натиска, на който бе подложен Орфу в своята ясла. Марс и всички образи от предната камера бяха замъглени от ослепителните пламъци на четирите двигателя, ала Манмът прекарваше времето, като наблюдаваше корпуса и звездите зад кърмата и препрочиташе части от „A la recherche du temps perdu“, в които откриваше връзки и разлики с любимите си Шекспирови сонети.
Любовта на Манмът и Орфу към човешките езици и литература от Изгубената ера не беше чак толкова необичайна. Преди повече от две хиляди з-години първите моравеки, пратени в космоса на Юпитер да проучат луните и да установят контакт с разумните същества в атмосферата на планетата, бяха програмирани от първите постчовеци с подробни пълносетивни записи на човешката история, култура и изкуства. Рубиконът вече се беше случил, естествено, а преди него и Голямото отстъпление, ала все още имаше надежда да спасят паметта и документите от човешкото минало, въпреки че последните девет хиляди сто и четиринайсет старостилни човеци на Земята не можеха да бъдат спасени с последния факс. През вековете след прекъсване на връзката със Зелената планета човешкото изкуство, литература и история бяха станали хоби на хиляди вакуумни и лунни моравеки. Някогашният, партньор на Манмът, Урцвайл, който преди осемнайсет ю-години беше загинал при ледопад под европейския леден кратер Тир Макула, бе страстен почитател на Библията. Манмът и досега пазеше тази книга под отрупаната си работна маса до изолираната с гел лава-лампа, която му беше подарил Урцвайл.
Манмът наблюдаваше филтрираните пламъци на ядрените двигатели на видеомонитора си и се опитваше да свърже своята представа за историческия Марсел Пруст — човек, прекарал последните три години от живота си в своята прочута звукоизолирана с корк стая, заобиколен от постоянно прииждащи коректури, стари ръкописи и шишета с наркотични лекарства, от време на време посещаван от жигола и работници, монтирали един от първите телефони в Париж — с разказвача Марсел, заел се с изтощителното търсене в „По следите на изгубеното време“. Манмът имаше огромна памет — можеше да повика карти на Париж от 1921 г., да свали всяка снимка, скица или портрет на Пруст, да види платното на Вермеер, накарало неговата героиня да припадне, да свърже всеки герой от книгите с всички исторически личности, познати на автора — ала всичко това не му помагаше особено да разбере творбата. Знаеше, че човешкото изкуство просто превъзхожда човеците.
Четири тайни пътя към истината за загадката на живота, беше казал Орфу. Първият — маниакалният интерес на Пруст към благородничеството, аристокрацията, висшите ешелони на обществото — очевидно не водеше доникъде. Манмът нямаше нужда да прехвърли трите хиляди страници с официални вечери като героя на Пруст, за да го проумее.
Вторият, идеята за любовта като ключ към загадката на живота, пленяваше въображението на Манмът, подобно на Шекспир, но по съвсем друг начин. Пруст определено се беше опитал да разгледа всички страни на човешката любов — хетеросексуална, хомосексуална, бисексуална, роднинска, колегиална, междуличностна — както и любовта към места, вещи и самия живот. И европейският моравек трябваше да се съгласи с анализа на Орфу, че Пруст отхвърля любовта като верен път към цялостното проникновение.
Третият път за Марсел бе изкуството — изобразителното изкуство и музиката — и той го беше отвел до красотата, и не и до истината.
„Какъв е четвъртият път? И щом той не е помогнал на героите, какъв е истинският път зад страниците, неизвестен на героите, ала навярно съзрян от самия творец?“
За да разбере, Манмът само трябваше да отвори канал до Орфу. Потънали в мислите си, през този последен ден на понижаване на скоростта двамата приятели почти не бяха разговаряли. „Ще ми обясни по- късно — помисли си европеецът. — А дотогава сигурно ще го видя и сам… и ще установя дали има връзка с Шекспировия анализ на онова, което се крие зад любовта“. В края на сонетите Бардът категорично отхвърляше сантименталната, романтичната и физическата любов.
Ядрените двигатели угаснаха. Избавлението от високата гравитация и вибриращия шум му подейства почти ужасяващо.
Сферичните двигатели моментално бяха изхвърлени. Малки ракети ги отдалечиха от траекторията на кораба.
„Спускане на платното и соленоида“ — разнесе се по общия канал гласът на Орфу. Манмът видя по различни камери изхвърлянето на тези елементи в космоса.
Той отново превключи на предната камера. Марс вече ясно се виждаше, само на осемнайсет милиона километра пред и под тях. Ри По пусна траекторни подложки. Подхождането им изглеждаше идеално. Малки вътрешни йонни дюзи продължаваха да понижават скоростта на кораба и се готвеха да го въведат в полярна орбита.
„Няма данни за радари и други сензори, проследяващи спускането ни — съобщи Корос III. — Няма опит за прихващане“.
Манмът си помисли, че ганимедецът има изключително чувство за лично достойнство, но и склонност да съобщава очевидното.
„Получаваме информацията по пасивните сензори“ — каза Ри По.
Манмът провери данните. Ако се приближаваха към Европа, да речем, дисплеите щяха да засичат радиосигнали, гравитонни отражения, микровълни и множество други технологични емисии, идващи от обитаваната от моравеки луна. Марс мълчеше. Тераформираната планета обаче определено изглеждаше обитаема. Монтираният на носа телескоп вече показваше белите къщи на Монс Олимпус, правите или заоблени пътища, каменните глави по брега на Северното море и дори кадри на движение и дейност, ала нямаше радиотрафик и микровълнови излъчвания, не се засичаха електромагнитните следи на технологична цивилизация. Манмът си спомни израза на Ри По — „луди учени“.
„Пригответе се за влизане в марсианска орбита след шестнайсет часа — обяви Корос. — Ще наблюдаваме от орбита още двайсет и четири часа. Манмът, приготви подводницата за спускане след
