Илион

Харман поклати глава. Нямаше представа с каква скорост се движат — дрошката, теглена от войникс, беше най-бързото превозно средство, с което бяха пътували — ала знаеше, че сблъсъкът със сигурност ще ги убие.

— Имаш ли други бутони на ръкохватката? — Гласът на Хана бе странно спокоен.

— Не.

— Можем да скочим — обади се Деймън. Аероскутерът слабо се наклони, Деймън се надигна и главата му почти опря в купола от силово поле.

— Не — повтори Харман, този път повелително. — Няма да оцелееш и трийсет секунди в това море, даже да останеш жив след падането… което е невъзможно. Лягай.

Деймън отново се отпусна по корем.

Аероскутерът нито намаляваше скоростта, нито променяше курса си. Предната страна на айсберга — Харман предполагаше, че широчината му е над три километра — бързо се приближаваше и уголемяваше. Издигаше се най-малко на сто метра над водата. Щяха да се блъснат в точка на две трети от височината на ледената стена.

— Нищо не можем да направим, нали? — Думите на Ада прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

Харман смъкна качулката си и я погледна. В кабината от силово поле не беше чак толкова студено.

— Мисля, че не можем — потвърди той. — Съжалявам. — Протегна дясната си ръка и стисна лявата й длан. Тя също свали качулката на термокожата си, за да му покаже очите си. Двамата сплетоха пръсти за няколко секунди.

Неколкостотин метра преди жестокия сблъсък аероскутерът отново намали скоростта и набра височина. Мина едва на три метра над върха на айсберга, зави надясно и полетя на юг над ледената повърхност. После отново намали скоростта, увисна във въздуха и кацна върху айсберга. Снегът засъска под нажежената му долна страна.

Всички останаха легнали около минута, вкопчени в ръкохватките.

Куполът изчезна и изведнъж лицето на Харман запари от ужасен студ и вятър. Той побърза да си сложи качулката и погледна към Ада — тя правеше същото.

— Да бягаме от това нещо, преди да реши да ни заведе някъде другаде — тихо каза Хана по комуникатора.

Слязоха. Вятърът ги караше да се олюляват, поутихваше, после пак започваше да ги брули. По външните дрехи и качулките им се сипеха морски пръски.

— А сега? — прошепна Ада.

Сякаш в отговор на въпроса й запремигва двойна редица инфрачервени светлини, които очертаха широк три метра път от аероскутера, продължаващ стотина метра към… нищо.

Тръгнаха заедно, хванати за ръце, за да устоят на вятъра. Ако не бяха с лещи за нощно виждане, щяха да обърнат гръб към вятъра и да се изгубят за секунди — и да паднат от ръба на айсберга някъде надясно от тях.

Пътят свършваше с дупка в ледената повърхност. В леда бяха изсечени стъпала, които потъваха към друга червена светлина далеч надолу.

— Ще слезем ли? — попита Хана.

— Имаме ли друг избор? — въздъхна Деймън.

Стъпалата бяха хлъзгави, но към дясната стена с метални клинове и халки бе прикрепено катераческо въже и четиримата здраво се държаха за него, докато се спускаха. Харман преброи четирийсет стъпала, после стълбището свърши със стена от лед. Не, стъпалата продължаваха надясно и надолу — този път петдесет, — след това наляво и още петдесет надолу. Цялото стълбище беше осветено от инфрачервени лампи, вградени в леда.

Долу започваше коридор, който потъваше надълбоко в айсберга — бе осветен със зелени, сини и червени лампи. Тук-там стигаха до разклонения, но единият коридор винаги беше тъмен, а другият — осветен. Веднъж се изкачиха по полегат тунел, друг път се спускаха в разстояние на над трийсет метра. Завоите и разклоненията станаха прекалено объркани, за да ги запомнят.

— Някой ни очаква — промълви Хана.

— Разчитам на това — отвърна Ада.

Стигнаха в просторна зала. Леденият таван се извисяваше на десет метра над тях, стените бяха осеяни с входове, свързани с ледени стълбища, подът бе издигнат на различни нива. Върху подиуми светеха в оранжево отоплителни тела, в стените, пода и тавана бяха монтирани различни лампи. На един от ниските подиуми имаше нещо като рунтави животински кожи, възглавници и ниска маса, отрупана с паници с храна, кани и бокали. Четиримата се събраха около масата и зяпнаха подозрително ястията.

— Спокойно — разнесе се женски глас зад тях. — Храната не е отровна.

Беше се появила от високата ледена врата до платформата и сега се спускаше по зигзаговидните стъпала към тях. Харман имаше време да забележи цвета на косата й, сиво-бял, изключително рядко срещан избор, освен при малцина ексцентрици, и лицето й: покрито с бръчки, точно както бе казал Деймън. Тази жена наистина беше стара и никой от тях, освен Деймън на последния Горящ човек, не бе виждал човек на такава възраст. Видът й потресе дори Харман с неговите деветдесет и девет години.

И беше невероятно красива. Имаше решителна походка и носеше обикновена синя туника, кадифен панталон и здрави ботуши. Единственият ексцентричен щрих бе червената вълнена пелерина, наметната на раменете й. Кройката й беше сложна и материята никога не се спускаше на прости гънки. Когато жената се качи на подиума на няколко крачки от тях, Харман видя тъмния метален предмет в дясната й ръка.

Сякаш също за пръв път забелязала устройството, тя го насочи към пътниците.

— Някой от вас знае ли какво е това?

— Не — едновременно прошепнаха Деймън, Ада и Хана.

— Аз знам — отвърна Харман. — Някакво оръжие от Изгубената ера.

Другите трима го погледнаха. Бяха виждали оръжия в торинската драма — мечове, копия, щитове, лъкове и стрели — но те нямаха толкова механичен вид, колкото това тъпо черно нещо.

— Правилно — потвърди жената. — Казва се „пистолет“ и има само една функция — убива.

Деймън пристъпи към старицата.

— Ще ни убиеш ли? Затова ли ни доведе чак тук?

Тя се усмихна, остави оръжието на масата до една фруктиера с портокали и каза:

— Здравей, Деймън. Радвам се да те видя пак, макар че не съм сигурна дали си ме спомняш от предишната ни среща. Ти беше в доста напреднал стадий на опиянение.

— Спомням си те, Сави — хладно отвърна младият мъж.

— Добре дошли и вие, Хана, Ада и Харман — продължи старицата. — Ти с огромно упорство издири следите, Харман. — Странната им домакиня седна върху кожите, даде им знак и четиримата един по един насядаха около ниската маса. Сави взе един портокал, предложи го и след като другите отказаха, започна да го бели с нокти.

— Не сме се срещали — каза Харман. — Откъде знаеш името ми… имената ни?

— Ти остави ясна следа след себе си — какво е почтителното обръщение напоследък? Харман ур.

— Каква следа?

— Отдалечи се от факсвъзлите достатъчно, за да се наложи войниксът да те последва. Научил си се да четеш. Издири малкото останали библиотеки на света… включително библиотеката на Ада ур. — Тя кимна към младата жена, която отговори на жеста й.

— Откъде знаеш, че войниксът ме е последвал? — попита Харман.

— Войниксите следят всеки необикновен човек — поясни Сава, разчупи портокала, постави парчетата на ленени салфетки и ги раздаде на гостите си, като остави и за себе си. Този път четиримата приеха. — Аз те наблюдавам — погледна го старицата.

— Защо? — Харман сведе очи към портокала и остави салфетката на масата. — Защо ме шпионираш? И как?