Последваха една-две секунди мълчание, докато Орфу обмисляше отговора си.
— Съгласен съм — каза той накрая. — Смяташ ли, че можеш да вкараш подводницата в атмосферата?
— Категорично не — почти бодро заяви Манмът. — Ще ти кача софтуера на Корос и ще те оставя да управляваш ти.
По комуникатора се разнесе нещо като смесица от боботене и кихане, макар на Манмът да му бе невероятно трудно да повярва, че приятелят му се смее тъкмо в този момент.
— Сигурно се шегуваш. Аз съм сляп — липсват не само очите и камерите ми, цялата ми оптическа мрежа е изгоряла. По същество представлявам малко мозък в скъсана кошница. Кажи ми, че се шегуваш.
Манмът свали програмите от бази данните на подводницата за външните допълнителни дюзи и парашути и активира камерите на корпуса. От ужасното премятане продължаваше да му се вие свят. Марс изпълни зрителното му поле — полярна шапка, синьо море, полярна шапка, синьо море, малко черен космос, полярна шапка — и на Манмът му призля.
— Така — когато приключи с преточването на софтуера, заяви той. — Аз ще съм ти очи. Ще ти давам необходимите навигационни данни. Стабилизирай ни и ни закарай на Марс.
Този път не можеше да сбърка буботещия смях.
— Естествено, защо не? По дяволите, дори само падането ще ни унищожи.
И запали дюзите на „Смуглата дама“.
15.
Илионското поле
Буквално насила воден на бой от войнствената, обгърната в облак и управляваща конете Атина, Диомед атакува Арес.
Никога не съм виждал такова нещо. Първо Афродита е ранена от наноподсиления аргивец, Тидеевия син, а сега самият бог на войната е призован на двубой от Диомед. Аристея с бог. Невероятно.
В обичайния си стил Арес едва тая сутрин е обещал на Зевс и Атина, че ще помага на гърците, и подтикван от подигравките на Аполон и собствената си коварна природа, сега безпощадно напада аргивците. Преди минути богът на войната уби Перифант, сина на Охезий, най-добрия воин от етолийския контингент на гърците, и тъкмо го съблича гол, когато вдига поглед и вижда носещата се към него колесница на Атина. Самата богиня в момента е скрита в стелт облак. Арес трябва да знае, че
Арес напада пръв и запраща копието си с точност, присъща само на бог. То полита нагоре над ръба на колесницата и се понася право към сърцето на гърка, ала Атина се пресяга от своя черен облак и го отблъсква. За миг Арес само може невярващо да зяпне своето божествено изковано копие, чийто волфрамов връх се забива в каменистата почва.
Колесницата продължава да се приближава. Ред е на Диомед — той се надвесва и мята своето енергийно подсилено медно копие. Планковото поле на Атина Палада позволява на човешкото оръжие да проникне първо през силовото поле на бога на войната, после през богато украсения му пояс и накрая да се забие в божествените му черва.
Разтърсващият вой на Афродита е като хленчене в сравнение с мъчителния рев на Арес. Спомням си, Омир пише, че богът „извика от болка както войска деветхилядна и десетхилядна вика, щом като вече започне страхотната битка на Арес“. Оказва се, че това е омаловажаване. За втори път през тоя кървав ден двете войски спират клането от смъртния страх, с който ги е изпълнил божественият тътен. Даже благородният Хектор, който в момента се е съсредоточил върху не особено благородното занимание да сече аргивска плът, за да догони и убие отстъпващия Одисей, спира атаката си и обръща глава към ивицата окървавена земя, където е ранен Арес.
Диомед скача от колесницата на Атина, за да довърши бога на войната, обаче Арес, който продължава да се гърчи от божествена болка, се измества, уголемява се, губи човешкия си вид. Във въздуха около Тидеевия син и другите суетящи се гърци и троянци, които се сражават над вече забравения труп на Перифант, изведнъж полита прах, останки, парчета плат и кожа. Арес напуска богочовешкото си тяло и се превръща в… нещо друго. На мястото, където допреди миг е стоял високият бог Арес, сега се издига вихрен циклон черна плазмена енергия, чието статично електричество се разрежда на случайни мълнии, поразяващи и аргивци, и троянци.
Диомед преустановява настъплението си и отскача назад — яростта на циклона явно временно е притъпила кръвожадността му.
После Арес изчезва, телепортира се, притиснал червата си със златистите си от божествена кръв ръце, и бойното поле остава почти съвсем неподвижно, сякаш боговете пак са спрели времето. Но не — птиците летят, прахът се стеле, духа вятър. Сегашната неподвижност е чисто благоговение, ни повече, ни по- малко.
— Някога виждал ли си такова нещо, Хокънбери? — сепва ме гласът на Найтенхелзър. Забравил съм за присъствието му.
— Не — признавам аз. Мълчаливо изчакваме, докато смъртната битка не продължи, докато скритата в облак Атина не изчезне от връхлитащата Диомедова колесница, после добавям: „Ще се преобразя и ще видя как приема всичко това царското семейство на крепостните стени на Илион.“ — И се скривам от погледа му.
За преобразяване, преобразявам се, обаче това е само хитрост, за да прикрия истинското си изчезване. Скрит от праха в смута сред троянските редици, аз нахлузвам шлема на смъртта, задействам медальона и се телепортирам по дирите на ранения Арес, като се насочвам по квантовата следа през изкривеното пространство до Олимп.
Излизам от квантовото изместване не на тревистите склонове на върха, нито в Голямата зала на боговете, а в някакво огромно помещение, което повече прилича на медицинска клиника от края на XX век, отколкото на сградите и вътрешните пространства, които съм виждал на Олимп. В стерилното наглед помещение забелязвам групи богове и други същества и около половин минута след фазоизместването затаявам дъх — за пореден път, с разтуптяно сърце чакам дали тия богове и техните слуги ще усетят моята поява.
Явно не я усещат.
Арес е на някаква операционна маса и три хуманоидни, ала не съвсем човешки същества или машини са се надвесили над него. Може да са роботи — въпреки че са по-лъскави и изглеждат по-органични и по- _извънземни_ от всеки робот, който сме си представяли по мое време. Виждам, че единият е започнал интравенозно вливане, докато другият прокарва ултравиолетов лъч по разкъсания корем на пациента.
Богът на войната продължава да държи червата си с окървавените си ръце. Изглежда измъчен, уплашен и разгневен. С други думи, прилича на човек.
Покрай дългата бяла стена се издигат исполински вани, високи над шест метра и пълни с клокочеща лилава течност, различни тръби, проводници и… богове: високи, загорели, съвършени човешки форми в различен стадий на възстановяване или разлагане. Виждам отворени органни кухини, бели кости, набраздена червена плът, отвратително лъснал гол череп. Не разпознавам другите божествени форми, обаче във втория резервоар плува Афродита, гола, със затворени очи, разпусната коса, с идеално тяло, освен че идеалната й длан е почти напълно отсечена от идеалната й ръка. Гъмжащ куп зелени червеи се вият около сухожилията и костите й и или ги разяждат, или ги свързват. Или и двете. Извръщам се.
Зевс влиза в дългата зала и вихрено прекосява пространството между медицинските монитори, профучава покрай роботи, обвити в нещо като синтетична плът, между богове, които свеждат глави и почтително се отдръпват от пътя му. За миг великият бог обръща глава в моята посока, пронизващите очи под сивите вежди поглеждат право към мен и аз разбирам, че съм разкрит.
Чакам Зевс да ме прониже с мълнията си. Не се случва нищо. Той се извръща — усмихва ли се? — и спира пред Арес, който все още седи прегърбен на операционната маса между суетящите се машини и хуманоидните роботи.
Гръмовержецът застава пред ранения бог със скръстени ръце, надиплена тога, наведена глава, идеално
