Харман почти се бе обърнал по гръб и се взираше в полярния пръстен, движещ се от север на юг над тях — десетките хиляди елементи пламтяха поразително ярко в ясния рядък въздух на тази височина.
— Да — отвърна той.
Сави поклати глава.
— Това е скутер, а не космически кораб. П-пръстенът е
Харман остави въпроса й без отговор.
— Знаеш ли къде можем да намерим космически кораб?
Старицата отново се усмихна. Ада я наблюдаваше внимателно и забелязваше разликите в израженията й — усмивките с истинска топлота, студените и тези, които предполагаха нещо особено ледено или иронично.
— Може би — каза тя, ала някакви нотки в гласа й предупреждаваха да не я разпитва повече.
— Наистина ли си се срещала с постчовеци? — полюбопитства Хана.
— Да — потвърди Сави, като леко повиши глас, за да надвика бръмченето на аероскутера, който уверено се носеше на север — Наистина.
— Как изглеждаха? — с копнеж попита момичето.
— Първо, всички бяха жени.
Тези думи накараха Харман да запремигва.
— Жени ли?
— Да. Мнозина от нас подозираха, че на Земята идват само неколцина постчовеци, обаче ни се представят в различен вид. Само жени. Може да не е имало мъже. Може да не са запазили половете при контролираната си еволюция. Кой знае?
— Имаха ли имена? — обади се Деймън.
Сави кимна.
— Онази, която познавах най-добре… е, която вижах най-често… се казваше Мойра.
— Как изглеждаха? — повтори Хана. — Какво правеха?
— Предпочитаха да летят, отколкото да вървят — тайнствено съобщи Сави. — Обичаха да организират тържества за нас, старостилните хора. Често говореха с делфийски загадки.
В продължение на минута никой не каза нищо, само вятърът свиреше над поливъглеродния корпус и купола от силово поле.
— Често ли слизаха от пръстените? — накрая попита Ада.
Сави отново поклати глава.
— Не. Накрая съвсем рядко, през няколкото години преди последния факс. Но се говореше, че имали инсталации в Средиземноморския басейн.
— Какъв е този средиземноморски басейн? — попита Харман.
Сави се усмихна и на Ада й се стори, че старицата отново е весела.
— Хиляда години преди последния факс постчовеците пресушиха едно голямо море на юг от Европа — преградиха го между една скала, казваше се Гибралтар, и края на Северна Африка — и забраниха достъпа на старостилни хора до него. Голяма част беше превърната в ниви — поне така ни съобщиха постчовеците, — обаче преди да ме разкрият и изхвърлят, аз го обиколих и установих, че там има… хм, навярно най-точното определение е „градове“, ако нещо полупроводниково може да се нарече „град“.
— Какво е „полупроводник“? — попита Хана.
— Няма значение, дете.
Харман отново легна по корем, подпря се на лакти и поклати глава.
— Никога не съм чувал за този средиземноморски басейн. Нито за Гибралтар. Нито за… как се казваше? Северна Африка.
— Знам, че си открил няколко карти, Харман, и си се научил да ги разчиташ… в известен смисъл. Обаче те не струват. И са стари. Малкото книги, които постчовеците оставиха през тази постписмена епоха, бяха неясни… безобидни.
Харман отново се намръщи. Продължиха полета на север в мълчание.
Аероскутерът ги отведе от полярната нощ в слънчев следобед, далеч от мрачния океан, на височина, за която можеха само да гадаят, със скорост, за която можеха само да мечтаят. П-пръстенът избледняваше, небето постепенно синееше и е-пръстенът се показа на север.
Летяха над суша, скрита под високи бели облаци, после видяха снежни върхове и ледени долини. Сави спусна машината по-ниско на изток от върховете и полетяха на няколко хиляди метра над джунгла и зелена савана, все още толкова бързо, че само след минути върховете се смалиха в точици на хоризонта, после се появиха други планини.
— Това Южна Америка ли е? — попита Харман.
— Някога беше — отвърна Сави.
— Какво значи това?
— Че континентите доста са се променили след съставянето на картите, които си виждал — поясни старицата. — И впоследствие имаха други имена, даже по няколко. На твоите карти имаше ли суша, свързана със Северна Америка?
— Да.
— Вече я няма. — Тя докосна холографските символи, завъртя ръкохватката и аероскутерът се спусна още по-ниско.
Ада се надигна на лакти и се огледа. Машината летеше безшумно точно над върхарите на дърветата — сагови палми, гигантски папрати, древни дървета без листа. На запад се издигаха планини. Хълмистите пасища на изток бяха осеяни с още от тези примитивни дървета. Големи животни бавно се движеха — като ходещи камъни — край реки и езера. Тревопасни създания с невероятни муцуни бяха покрити с бели, кафяви, жълти и червени ивици. Ада никога не бе виждала такива.
Изведнъж едно такова стадо се хвърли в паническо бягство на трийсетина метра под аероскутера. Гонеха го пет-шест подобни на птици животни — грамадни, високи над два и половина метра, предположи Ада, с пъстра перушина, огромни клюнове и грозни лица. Тревопасните бягаха бързо — с шейсет, шейсет и пет километра в час, реши младата жена през секундите, преди скутерът да се отдалечи — ала птиците се движеха още по-бързо, навярно със сто километра в час, четири пъти по-бързо от дрошка и едноколка.
— Какво… — започна Хана.
— Форусракоиди — каза Сави. — След Рубикона аРНКистите се отдадоха на няколко века диви игри. Изглежда уместно, тъй като истинските форусракоиди са бродили из тези равнини и хълмове преди около два милиона години, обаче всичките тия рекомбинантни ужаси като вашите динозаври на север всяват хаос в екологията. Постчовеците обещаха да разчистят всичко през Хиатуса на последния факс, обаче не го направиха.
— Какво е „аРНКист“? — попита Ада. Животните — червеноклюните форусракоиди и техните жертви — бяха изчезнали в далечината зад тях. Сега на запад се виждаха по-големи стада от по-едри животни, преследвани от същества, напомнящи на тигри. Аероскутерът се издигна по-нависоко и зави към планините.
Сави уморено въздъхна.
— РНК художници. Рекомбинантни наемници. Социални бунтари и шегаджии със синтезатори и контрабандни регенови цистерни. — Тя погледна Ада, после Харман и се обърна назад към Деймън и Хана. — Няма значение, деца.
Продължиха да летят още петнайсет минути над джунгли, след това завиха на запад към една планинска верига. Около и между върховете под тях се носеха облаци, по скутера се сипеше сняг, ала силовото поле задържаше стихиите навън.
Сави докосна холографския образ и машината намали скоростта и зави на запад към при вечерното слънце. Летяха много високо.
— Божичко! — ахна Харман.
Пред тях два остри върха се издигаха от двете страни на тясна седловина, покрита с тревисти тераси и истински древни руини, каменни стени без покриви. Над тях двата върха бяха свързани с висящ мост, също
