Илион

— Определено стигнахме атмосферата. — Манмът забеляза, че гласът му вече не е толкова спокоен. Никога не бе навлизал в истинска планетна атмосфера и от мисълта за толкова плътно натъпкани молекули му се пригаждаше още повече. — Изхвърлените дюзи току-що се нажежиха до бяло и избухнаха в пламъци. Кърмата започва да сияе. Главният пръстен на носа също, макар и по-слабо. Изглежда, кърмата поема основната част от топлината и ударната вълна. Леле — падаме зад някакви горящи отломки, като че ли сме в силна метеоритна буря.

— Добре — рече Орфу. — Дръж се.

Останките от моравекския космически кораб се забиха в сгъстената марсианска атмосфера точно така, както Манмът го бе описал на Орфу — като метеоритна буря. По-големите отломки имаха маса няколко метрични тона и широчина десетки метри. Стотици огнени кълба профучаха по бледосиньото марсианско небе и глухият им екот разцепи тишината в северното полукълбо. Те прекосиха северната полярна шапка и като ято огнени птици продължиха на юг над морето Тетида, като оставяха дълги опашки от плазмена пара. Сякаш по-скоро летяха, отколкото падаха.

В продължение на стотици милиони години Марс почти не беше имал атмосфера — около осем милибара, предимно въглероден диоксид, за разлика от плътната земна атмосфера с налягане от хиляда и четиринайсет милибара на морското равнище. В резултат на непонятен за моравеките процес планетата бе тераформирана за по-малко от век и атмосферата й беше достигнала напълно годните за дишане осемстотин и четирийсет милибара.

Огнените кълба профучаха в неправилен строй над северното полукълбо. Някои от по-малките отломки — достатъчно големи, за да навлязат в атмосферата, ала достатъчно малки, за да бъдат отклонени от плътния въздух — започнаха да падат на около осемстотин километра южно от полюса. Ако човек ги наблюдаваше от космоса, сякаш някакво божество изстрелваше картечен откос грамадни трасиращи куршуми по северния океан на Марс.

„Смуглата дама“ беше един от тези трасиращи куршуми. Стелт материалът около кърмата и две трети от корпуса изгоря и се вля в плазмената опашка зад падащата подводница. Външните антени и сензори го последваха. После корпусът започна да се овъглява, отлюспва и цепи.

— Хм… — обади се от ускорителното си кресло Манмът, — не трябва ли да помислим за разтваряне на парашутите? — Достатъчно добре бе запознат с плана на Корос за кацане, за да е наясно, че парашутите от бъкивъглеродни влакна трябва да се разтворят на височина петнайсетина хиляди метра и плавно да ги спуснат в океана. Последните образи на марсианския океан преди камерата на кърмата да изгори го бяха убедили, че са по-ниско от петнайсет хиляди метра и продължават да падат много бързо.

— Още не — изсумтя Орфу. Йониецът нямаше ускорително кресло в трюма и гравитацията явно му се отразяваше. — Засечи височината с радара.

— Радара го няма — съобщи Манмът.

— Сонарът работи ли?

— Ще проверя. — Колкото и да беше удивително, той наистина работеше и показваше, че плътната — е, течната — повърхност е на разстояние от осем хиляди и двеста метра, осем хиляди… седем хиляди и осемстотин. Манмът предаде информацията на Орфу и прибави: — Вече ще разтворим ли парашутите?

— Отломките не разтварят парашути.

— И какво от това?

— Наистина ли искаш да те засекат всичките им сензори?

— Чии сензори? — изсумтя Манмът, но разбираше какво иска да каже Орфу. И все пак… — Пет хиляди метра — съобщи той. — Скорост три хиляди и двеста километра в час. Наистина ли сме готови да се блъснем във водата с тая скорост?

— Не — отвърна йониецът. — Дори да останем живи след сблъсъка, ще бъдем погребани под стотици метри тиня. Не каза ли, че този северен океан е дълбок само неколкостотин метра?

— Да.

— Сега ще завъртя кораба.

— Моля? — После обаче Манмът чу мощното изтътване на реактивния пръстен — само някои дюзи — и жироскопите бясно се завъртяха.

„Смуглата дама“ мъчително се запремята. Вятърът и триенето се опитваха да разкъсат корпуса, отнесоха и последните сензори и пробиха десетки отсеци. Манмът изключи виещите аларми.

Една от последните работещи видеокамери на носа показа падащите в океана отломки и плазма и европейският меровек предположи, че след секунди ще дойде техният ред.

— Парашутите! — почти викна Манмът. — Моля те!

— Не — отсече йониецът и запали главните дюзи, които трябваше да изхвърлят в орбита.

Промяната в скоростта запрати Манмът напред и натискът към опасващите го колани го накара с носталгия да си помисли за ускорителния гел, който бяха използвали при маневрата в енергийната тръба на Йо. Около падащата подводница като коринтски колони се издигнаха нови стълбове пара и океанът изпълни видеоекрана. Дюзите ревяха и понижаваха скоростта им. Манмът видя как целият пръстен отхвърча зад тях в мига, в който дюзите угаснаха. Намираха се само на хиляда метра над океана и повърхността му изглеждаше твърда като леда на Европа.

— Парашу… — започна той. Вече не се срамуваше, че моли приятеля си.

Двата грамадни парашута най-после се разтвориха. Всичко пред Манмът почервеня, после потъна в черен мрак.

Забиха се в морето Тетида.

— Орфу? Орфу? — Около Манмът цареше тъмнина и тишина. Моравекът се опитваше да задейства контролните си дисплеи. Еконишата му беше невредима, притокът на диоксид продължаваше. Удивително. Вътрешните му часовници съобщаваха, че от сблъсъка са изтекли три минути. Скоростта им бе нула. — Орфу?

— Уффф — разнесе се по кабелния канал. — Будиш ме всеки път, щом се опитам да поспя.

— Как си?

— По-точният въпрос е къде съм — избуботи йониецът. — Измъкнах се от нишата. Даже не съм сигурен, че още съм в „Смуглата дама“. Ако съм вътре, корпусът тук е пробит — потънал съм във вода. Солена вода. Чакай, може просто да съм се изпуснал.

— Все още си свързан с комуникационния кабел — отбеляза Манмът, без да обръща внимание на последните му думи. — Сигурно още си в трюма. Получавам информация от сонара. Затънали сме в тинята на дъното, но само на няколко метра и на осемдесетина метра от повърхността.

— Чудя се на колко ли части съм — замислено рече Орфу.

— Не мърдай — нареди Манмът. — Ще се изключа от кабела и ще сляза при теб.

— Как бих могъл да мръдна, приятелю? Всичките ми манипулатори и камшичета са се възнесли в оня голям моравекски рай на небето. Аз съм рак без щипци. Не съм съвсем сигурен за корубата си. Манмът… почакай!

— Какво има? — Манмът тъкмо откопчаваше коланите си и изключваше кабелите за виртуален контрол.

— Ако… някак си… се добереш до мен, стига вътрешният коридор да не е сплескан и люковете да не са непоправимо изкривени или запоени от топлината при навлизането в атмосферата… какво ще правиш с мен?

— Ще видя дали си добре — отвърна Манмът и освободи оптичните проводници. И без това всички монитори бяха черни.

— Помисли, приятелю — продължи Орфу. — Ще ме извлечеш оттук, ако не се разпадна в ръцете ти, и после какво? Няма да мина през вътрешните ти коридори. Даже да ме измъкнеш от подводницата, пак няма да се побера в твоята екониша и определено не мога да се прилепя към корпуса. Нима ще извървиш хиляда километра по океанското дъно, като ме носиш на гръб?

Манмът се поколеба.

— Аз все още функционирам — каза йониецът. — Или поне все още мога да влизам в контакт. Даже