имам приток на диоксид и електрическа енергия. Трябва да съм в трюма, дори да е наводнен. Защо не ремонтираш „Смуглата дама“ и не ни закараш някъде на по-удобно място, преди да помислим за нещо друго?
Манмът премина на външно дишане и няколко пъти дълбоко си пое дъх.
— Имаш право — накрая отстъпи той. — Да видим кое как.
„Смуглата дама“ умираше.
Манмът беше работил в тази подводница повече от един земен век и знаеше, че е издръжлива. Със съответната подготовка можеше да понесе налягане от много метрични тонове на квадратен сантиметър и натиска на ускорението в енергийната тръба от 3000 g, ала яката малка подводница бе толкова здрава, колкото най-слабата й част, а енергийната тежест на атаката в марсианска орбита беше надхвърлила този толеранс.
По корпуса имаше пукнатини и непоправимо обгорели места. В момента се бяха забили с носа надолу в над три метра тиня и твърдо морско дъно и само няколко метра от кърмата стърчаха над тинята. Корпусът беше огънат, люковете на трюма бяха изкривени и не можеха да се отворят, десет от осемнайсетте баластни резервоара бяха пробити. Вътрешният коридор между контролната кабина на Манмът и трюма бе наводнен и частично разрушен. Почти целият стелт материал беше изгорял, наред с всички външни сензори. Три от четирите сонарни антени бяха извън строя и четвъртата можеше да праща сигнал единствено напред. Работеше само един от четирите двигателя и маневрените дюзи бяха унищожени.
Още по-голям проблем представляваха щетите, нанесени на корабните енергийни системи: главният реактор беше повреден от токов удар по време на атаката и работеше с осем процента от капацитета си. Клетките работеха с резервна енергия. Това бе достатъчно за животоподдържащия минимум, но хранителният преобразувател беше непоправимо повреден и имаха вода само за няколко дни.
И накрая, кислородният преобразувател не работеше. Горивните клетки не произвеждаха въздух. Много преди водата и храната им да свършат, Манмът и Орфу щяха да останат без кислород. Европейският меровек имаше вътрешни източници на въздух, ала само за един-два з-дни. Можеше да се надява само, че тъй като Орфу месеци наред работеше в космоса, нещо толкова дребно като липсата на кислород няма да му навреди. Реши да попита йониеца за това по-късно.
Съобщения за повреди се получиха и от оцелелите ИИ системи. Ако прекараше поне един месец на ледения док в „Конамара Хаос“, обслужвана от десетки ремонтни моравеки, „Смуглата дама“ можеше да бъде спасена. Иначе дните й, независимо дали се измерваха в марсиански слънца, земни дни, или европейски седмици, бяха преброени.
Манмът установи връзка с умълчалия се Орфу по кабелния канал — боеше се, че приятелят му ще престане да съществува съвсем ненадейно, — представи му положението в положителна светлина и изстреля перископен буй. Буят се изстрелваше от онази част на кърмата, която все още се намираше над тинята, и работеше.
Самото устройство бе по-малко от дланта на Манмът. Разполагаше с различни видео и инфосензори. Заприижда информация.
— Добра новина — съобщи европейският меровек.
— Консорциумът на Петте луни е пратил спасителна експедиция — избуботи Орфу.
— Не чак толкова добра. — Вместо да свали невизуалните данни, Манмът ги обобщи, за да накара приятеля си да слуша и разговаря. — Буят работи. Нещо повече, комуниканционните и навигационните сателити, които Корос Трети и Ри По спуснаха в орбита, още са там. Питам се защо… онези които ни нападнаха… не са ги унищожили.
— Ние бяхме нападнати от старозаветен бог и неговото гадже — отвърна Орфу. — Те може да не благоволяват да обръщат внимание на комуникационни сателити.
— Мисля, че повече приличаха на гръцки, отколкото на старозаветни божества — възрази Манмът. — Искаш ли да чуеш данните, които получавам в момента?
— Естествено.
— Според навигационния сателит се намираме в южните краища на Хризе Планиция, част от северния океан, само на около триста и четирийсет километра от брега на Ксанте Тера. Имаме късмет. Тази част от Ацидалия и Хризе е като грамаден залив. Ако траекторията ни беше неколкостотин километра на запад, щяхме да паднем върху хълмовете на Темпе Тера. На същото разстояние на изток е Арабия Тера. Още няколко секунди полет на юг над планините на Ксанте Тера и…
— Щяхме да сме частици от горните пластове на атмосферата — довърши Орфу.
— Точно така — потвърди Манмът. — Но ако успеем да измъкнем „Смуглата дама“, можем да влезем направо в делтата на Валес Маринерис, ако се наложи.
— Вие с Корос трябваше да кацнете в другото полукълбо отбеляза йониецът. — На север от Монс Олимпус. Задачата ви беше да проведете разузнаване и да доставите това устройство в трюма на Олимп. Не ме убеждавай, че подводницата е в достатъчно добро състояние, за да ни пренесе около полуостров Темпе Тера…
— Не е — призна Манмът. Всъщност щяха да извадят невероятен късмет, ако „Смуглата дама“ останеше цяла и продължеше да функционира достатъчно време, за да стигнат до най-близката суша, ала нямаше намерение да го каже на приятеля си.
— Има ли някаква друга добра новина? — попита Орфу.
— Ами, на повърхността е прекрасен ден. Навсякъде наоколо има вода, докъдето стига погледът на буя. Умерено вълнение. Синьо небе. Приятна температура…
— Търсят ли ни?
— Моля? — не разбра Манмът.
— Някой… издирва ли ни?
— Да — отвърна европеецът. — Пасивният радар показва няколко от онези летящи машини…
— Колесници.
— … няколко от онези летящи машини, кръстосващи над морето в хилядите квадратни километри, в които паднаха останките от космическия кораб.
— Значи ни търсят — заключи Орфу.
— Не се регистрира радарно или неутрнново търсене — посочи Манмът. — Абсолютно нищо в енергийния спектър…
— Могат ли да ни намерят, Манмът? — безизразно попита йониецът.
Манмът се поколеба. Не искаше да лъже приятеля си.
— Могат — каза накрая. — Почти със сигурност, ако използваха моравекска техника, но те явно не използват. Просто…
— Обаче лесно ни откриха в орбита. И ни улучиха.
— Да. — Нямаше съмнение, че колесницата и нейните пътници са разполагали с устройство за фиксиране на целта, идеално функциониращо на разстояние осем хиляди километра.
— Прибра ли буя?
— Да — потвърди Манмът. Последваха няколко секунди мълчание, нарушавано само от скърцането на повредения корпус, съскането на вентилацията и шума на различни помпи, напразно опитващи се да изпразнят наводнените сектори. — В наша полза са няколко фактора — накрая каза той. — Първо, в цялото поле с останки има десетки тонове метал от космическия кораб. Първите сблъсъци не бяха чак толкова далеч на юг от полярната шапка. Второ, ние потънахме с носа надолу и единствената част от подводницата, която се подава над тинята, все още е обвита в разкъсани парчета стелт материал. Трето, енергията ни е на изчерпване и почти не може да се засече. Четвърто…
— Да? — окуражи го Орфу.
Манмът мислеше за изчерпващата се енергия и оскъдните запаси въздух и вода.
— Четвърто — продължи той, — те все още не знаят защо сме тук.
Орфу тихо избуботи.
— Съмнявам се, че и ние знаем, приятелю. — И след около минута мълчание прибави: — Е, имаш право. Ако не ни открият през следващите няколко часа, може би имаме шанс. Или има още лоши новини?
Манмът се поколеба.
