превключваше виртуални ключове, задействаше реактора и запалваше дюзи. — Но ще опитаме след… осемнайсет секунди. Дръж се, приятелю.
— Тъй като щипците, манипулаторите и камшичетата ми ги няма, предполагам, че говориш метафорично — отвърна Орфу.
— Дръж се със
— Аз съм моравек — малко възмутено заяви йониецът. — Нямам зъби. Какво си…
Изведнъж кабелният канал беше заглушен от рева на всички дюзи, скърцането на поддаващите степи и ужасяващото пъшкане на „Смуглата дама“, която се мъчеше да се освободи от тинестата прегръдка на Марс.
18.
Илион
Градът — Илион, Троя, Приамовият град, Пергам — е най-красив нощем.
Стените, всяка висока над трийсет метра, са осветени с факли и огрени от мангали по укрепленията, както и от огньовете на войската, лагеруваща в полето под града. Троя е град с високи кули и повечето от тях са осветени до късно през нощта, прозорците греят, във вътрешните дворове също е светло, терасите и балконите сияят от свещи, огнища и още факли. Илионските улици са широки и грижливо настлани — веднъж се опитах да пъхна острието на ножа си между плочите и не успях, — и повечето са осветени от отворените врати, факлите, забучени в скобите по стените, и от готварските огньове на хилядите нетроянски воини и техните семейства, които сега живеят там, всички съюзници на Илион.
Даже сенките в Илион са живи. Млади мъже и жени от по-долните класи се любят по сумрачните улички и сенчестите тераси. Охранени псета и хитри котараци се прокрадват от сянка на сянка из уличките и дворовете и притичват по краищата на широките пътища, където през деня са нападали плодове и зеленчуци, риба и месо, останали от пазарските колички изцяло на тяхно разположение, и после пак потъват в здрача на тесните улички и мрака под виадуктите.
Илионските жители не се страхуват от глад и жажда. При първия знак за появата на ахейците, много седмици преди да пристигнат черните кораби, в града бяха докарани стотици говеда и хиляди овце и стопанствата на площ от хиляда квадратни километра около града опустяха. Редовно карат още добитък и той стига до Илион въпреки вялите опити на гърците да го спрат. Същите хитри селяни и търговци, които продават храна на ахейците, снабдяват обсадените със зеленчуци и плодове.
Троя е построена на това място преди толкова много столетия главно заради водоносния пласт под нея — градът разполага с четири грамадни кладенеца, в които винаги има прясна вода — обаче Приам за всеки случай отдавна е заповядал да отклонят един приток на Симоент на север от Илион и да го отведат по лесно охраняеми канали и подземни водопроводи на територията на града. Гърците по-трудно се снабдяват с прясна вода от формално обсадените троянци.
Населението на Илион — може би най-големия град на Земята по онова време — се е удвоило от началото на войната. Първо в града потърсиха убежище селяни, рибари и други странстващи бивши обитатели на Илионското поле. След тях пристигнаха войските на троянските съюзници — воините често водеха със себе си своите жени, деца, старци, кучета и добитък.
Тези съюзници се състоят от различни групи: „троянците“, които не са от самата Троя — дарданци и други от по-малки градове и външни области далеч от Илион, включително верните бойци от земите под Ида и от северни райони като Ликия. Тук са и адрестейците и други воини от земи на много левги източно от Троя, както и пеласгите от Южна Лариса.
От Европа са дошли тракийците, пеонците и киконите. От южните брегове на Черно море са хализоните — обитатели на долината на Халис, свързани с халибските рудари от древните легенди. Чуват се песните и псувните на пафлагонците и енетите, народ от земите още по̀ на север по Черно море, от който може би произлизат бъдещите венецианци. От Централна Северна Мала Азия идват рошавите мизи — Еном и Наст са двама от тях, прекарал съм с тях известно време и според Омир те ще бъдат посечени от Ахил в речната битка — толкова ужасно клане, че Скамандър не само месеци наред ще остане червен, но и ще бъде задръстен от труповете на всички погубени от Пелеевия син, сред които Наст и Еном.
По буйната си коса, странните си бронзови доспехи и вонята се познават фригийци, меонци, карийци и ликийци.
Илион гъмжи от народ и е възхитително жив и шумен по цял ден, освен по два-три часа нощем. Това е най-красивият и величествен град на света — през тая епоха, по мое време или през който да било период от цялата история на човечеството.
Мисля си за това, докато лежа гол до Елена Троянска в леглото й; чаршафите ухаят на секс и на нашите тела и ветрецът лъха прохлада през завесите. Някъде тътне гръм — задава се буря. Елена се разшавва и прошепва името ми.
— Хок-ън-бе-рииии…
Дойдох в града привечер, след като се телепортирах от олимпийската болница на боговете. Знаех, че музата ме издирва, за да ме убие, и че ако тя не ме открие днес, Афродита ще ме намери, когато излезе от лечебната си вана.
Бях възнамерявал да се смеся с войниците и да догледам края на тоя дълъг ден на сражения — някъде навън на привечерното слънце и прах Диомед продължаваше да трепе троянци, — ала когато видях Хектор да крачи към града само с неколцина от обичайната си свита, се преобразих в един познат, Долон, копиеносец и верен следотърсач, който скоро щеше да бъде убит от Одисей и Диомед, и последвах Приамовия син. Знатният воин влезе през Скейските порти — главните порти на Илион, направени от яки дъбови дъски, високи колкото десетима мъже с ръста на Аякс — и моментално беше обсаден от троянските съпруги и щерки, разпитващи за мъжете, синовете, братята и любимите си.
Гледах как високият червен троянски гребен на Хекторовия шлем пори женското множество — главата и раменете на героя плуваха над морето от умолителни лица — и накрая спря, за да се обърне към растящата навалица.
— Молете боговете, троянки — само им рече той, обърна се и тръгна към Приамовия дворец. Неколцина войници кръстосаха дългите си копия и прикриха отстъплението му, възпирайки виещата женска гмеж. Аз стоях при последните четирима от стражата му и безмълвно го придружих в разкошния палат на Приам, известен, както казва Омир, с блестящите стаи с колонади от мрамор изгладен.
Ние, от стражата, се отдръпнахме до стената — нощните сенки вече се спускаха над вътрешните дворове и спалните — и застанахме на пост, докато Хектор за кратко се срещна с майка си.
— Не ми носи вино, майко. — Той отблъсна чашата, която една слугиня му поднасяше по нейно нареждане. — Не сега. Прекалено съм уморен. Виното ще изпие и сетните сили и смелост, които са ми останали. Освен това целият съм изцапан с прах и кърви от битката — страх ме е вино да лея за Зевс с ръце неумити.
— Защо си напуснал боя, сине, щом не си тук, за да молиш боговете? — попита майка му, жена, която редица години съм виждал да проявява топлота и добросърдечие.
— Ти трябва да ги молиш — отвърна Хектор и остави шлема си на стола до себе си. Наистина беше мръсен — лицето му бе покрито с прах и кръв, превърнати от потта му в червеникава кал — и седеше така, както може да седи само напълно изтощен човек, с лакти на коленете, сведена глава и глух глас. — В храма иди на Атина Палада, свикай почтените троянки и вземи пеплоса, който най-много от всички одежди обичаш. Сложи го върху колената на златната статуя на Атина и обещай й за жертва в храма дванайсет едногодишни юници, ако се съжали над Троя. Помоли суровата богиня да пощади нашия град, нашите троянски съпруги и безпомощни деца от кръвожадния Диомед.
— Дотам ли се стигна? — промълви Хекторовата майка, наведе се и хвана окървавената длан на сина си. — Накрая дотам ли се стигна?
— Да — потвърди Хектор, с мъка се изправи, нахлупи шлема си и излезе от залата.
Заедно с другите трима копиеносци последвах изнемощелия герой, който извървя шестте преки до дома на Парис и Елена — голям дворец с разкошни тераси, жилищни кули и уединени дворове.
Хектор профуча покрай стражи и слуги, изкачи се по стъпалата и рязко отвори вратата на спалнята на Парис и Елена. Почти очаквах да видя брат му в леглото с отвлечената му любовница — Омир пее, че
