Илион

— Имаме известен проблем със снабдяването с въздух — накрая призна той.

— Сериозно ли е?

— Изобщо не произвеждаме въздух.

— Е, значи все пак е сериозно — рече йониецът. — С какъв запас разполагаме?

— За около осемдесет часа. За двамата естествено. Или над два пъти повече, ако е само за мен.

Орфу избуботи по интеркома.

— Само за теб ли? Да не се каниш да ми спреш кранчето, приятелю? Органичните ми части имат нужда от въздух, както ти е известно.

Манмът не отговори веднага.

— Мислех, че… ти си вакуумен моравек… Искам да кажа.

— Мислил си, че прекарвам дълги месеци в космоса, без да се връщам на Йо — въздъхна Орфу. — Аз произвеждам кислород с вътрешните си горивни клетки, като използвам енергия от фотоелектрическите панели върху корубата ми.

Манмът усети, че пулсът му се забавя. Шансовете им да се спасят рязко се увеличаваха, ако Орфу наистина не се нуждаеше от корабния въздух.

— Само че фотоелектрическите ми панели бяха отнесени — тихо прибави йониецът — и след атаката горивните ми клетки не произвеждат диоксид. Съществувам единствено благодарение на притока на кислород от кораба. Съжалявам, Манмът.

— Виж — побърза да го успокои другият моравек. — И без това имах намерение да продължа да снабдявам с въздух и двамата. Това не е проблем. Пресметнах — при сегашната консумация разполагаме с осемдесетина часа. И мога да я понижа още. Цялата контролна кабина и моята екониша са наводнени. Ще разпределя запасите ни. След осемдесет часа ще изплуваме за въздух. Дотогава търсенето трябва да е приключило.

— Сигурен ли си, че ще успееш да изкараш „Смуглата дама“ от тинята? — попита Орфу.

— Абсолютно — твърдо го излъга Манмът.

— Тогава предлагам да се спотайваме на дъното в продължение на… да речем… три слънца, три марсиански дни, около седемдесет и три часа, и да видим дали търсенето им наистина ще приключи. Или дванайсет часа след последния радарен контакт с тях. Което дойде първо. Така ще имаме ли достатъчно време да се измъкнем от тинята и да изплуваме на повърхността, преди да изчерпим кислорода и енергията си?

Манмът погледна виртуалната си стена, цялата червена от алармени сигнали.

— Седемдесет и три часа би трябвало да ни оставят предостатъчно време — отвърна той. — Обаче ако се махнат преди това, трябва да изплуваме на повърхността и да се насочим към брега. На повърхността „Дамата“ може да развива двайсетина възела и ще ни трябва близо ден и половина, за да се доберем до сушата, особено ако сме придирчиви и търсим подходящо място.

— Просто ще трябва да избягваме да сме придирчиви — каза Орфу. — Добре, изглежда, че през следващите два дни ни очаква скука. Искаш ли да поиграем покер? Носиш ли виртуалните карти?

— Да — засмя се Манмът.

— Нали не би обрал един сляп моравек?

Европеецът, който бе започнал да сваля масата със зелено сукно, рязко спря.

— Майтапя се, за бога — успокои го Орфу. — Видеовъзлите ми ги няма, обаче все още ми е останало достатъчно памет и части от мозъка. Дай да поиграем шах.

Три слънца се равняваха на седемдесет и три цяло и осем десети часа и Манмът не искаше да остане толкова дълго на морското дъно. Реакторът губеше енергия по-бързо, отколкого беше предвидил — помпите изразходваха повече енергия, отколкото бе планирал — и всички животоподдържащи системи функционираха на ръба.

През първия период на сън той превключи на вътрешна енергия, взе лостове и режещи инструменти и се спусна по тесните коридори в трюма. Вътрешните пространства бяха наводнени, вертикалната галерия тънеше в пълен мрак. Манмът включи нараменните си лампи и заплува по-ниско. Водата беше много по- топла от морето на Европа. Изкривени греди запречваха последните десетина метра. Той ги преряза с оксижена. Трябваше да провери състоянието на Орфу.

На два метра от херметичния шлюз на трюма трябваше да спре. Сблъсъкът бе огънал задната стена и почти я беше сплескал към предната. И без това тесният коридор сега бе широк по-малко от десет сантиметра. Виждаше люка на трюма — затворен, огънат и изкривен — ала не можеше да стигне до него. Трябваше да пробие едната или и двете дебели стени и после навярно да отвори люка с оксижена. Това щеше да му отнеме шест-седем часа и имаше един основен проблем — оксиженът работеше с кислород, точно като тях двамата с Орфу. Кислородът, който отделеше за рязането, щеше да намали запаса им от въздух.

Няколко минути Манмът плува с главата надолу в мрака. В двата лъча от нараменните му лампи пред фотоклетките му се носеше тиня. Трябваше да вземе решение. Щом се събудеше и разбереше какво става, Орфу щеше да се опита да го разубеди. И логиката диктуваше да се остави да бъде разубеден. Даже да си пробиеше път през стените за шест-седем часа, йониецът имаше право — Манмът нямаше да успее да премести грамадния моравек, докато се намираха на морското дъно. Дори да му окажеше първа помощ с инструментите и системните данни, с които разполагаше за собствената си поддръжка, те можеха да се окажат негодни за огромния вакуумен моравек. Ако наистина можеше да измъкне „Смуглата дама“ от тинята и да изплува на повърхността, тогава щеше да е най-подходящият момент да помогне на Орфу — дори да се наложеше да пробие външния люк на трюма или самия корпус. Поне щяха да разполагат с достатъчно диоксид. И можеше да извади йониеца, да намери начин да го прикрепи към горната страна на корпуса на слънце и въздух.

Манмът се обърна, заплува нагоре по задръстения с тиня и останки коридор и се вмъкна през шлюза в личната си кабина. И прибра режещите инструменти — за по-късно.

Тъкмо се бе настанил на ускорителното кресло, когато по кабелния канал се разнесе гласът на Орфу:

— Буден ли си, Манмът?

— Да.

— Къде си?

— На пулта. Къде другаде?

— Да. — Мощният глас на йониеца звучеше уморено и старчески. — Значи съм сънувал. Стори ми се, че усещам вибрации. Помислих си, че може да си… не знам.

— Заспивай — рече Манмът. Моравеките спяха, макар и само за да сънуват. — Ще те събудя за пускането на буя след два часа.

Изстрелваше буя за няколко секунди на всеки дванайсет часа, бързо оглеждаше небето и спокойното море и го прибираше. В края на първите четирийсет и осем часа летящи машини продължаваха денонощно да кръжат в небесата, ала по на север, по-близо до полюса.

Манмът се чувстваше сравнително удобно. Контролната му кабина и свързаната с нея екониша бяха невредими, само слабо бяха наклонени. Ако искаше, можеше да се раздвижва. Още няколко обитаеми помещения бяха наводнени, включително научноизследователската лаборатория и някогашното работно място на Урцвайл, но въпреки че помпите скоро ги изпразниха, той не си направи труда да ги пълни с въздух. Всъщност първото, което беше направил, след като с Орфу начертаха план за действие, бе да свърже диоксидната си тръба и да източи кислорода от еконишата и контролната кабина. Каза си, че така пести кислород, ала знаеше, че причината отчасти са угризенията му, задето живее в комфорт, докато Орфу се мъчи — мъките му бяха екзистенциални естествено — в тъмната вода в трюма. Засега нищо не можеше да направи по този въпрос — не и докато три четвърти от корпуса на повредената подводница бяха под тинята, — но влезе в пълната с вакуум лаборатория и сглоби комуникатори и други неща, които щяха да му трябват, ако успееше да освободи йониеца.

И себе си, помисли си Манмът, макар че за него отделянето от „Смуглата дама“ не означаваше свобода. Всички морски криоботи от Европа носеха в себе си зрънце агорафобия — истински ужас от открити