няколко часа по-рано, след като спасяват Парис от стълкновението с Менелай, похотливите любовници се оттеглят в леглото — обаче Парис пробваше доспехите си, а Елена седеше наблизо и обясняваше на робините какво да бродират.
— Какво правиш, мамка ти? — озъби се Хектор на брат си. — Седиш си тук като женчо, като хленчещо бебе, играеш си с доспехите си, докато истинските троянски мъже гинат със стотици, докато врагът се тълпи около стръмната крепост и дъни ушите ни с чуждите си бойни викове! Тръгвай, проклет изменник такъв! Тръгвай преди Троя да е пламнала от вражески огън!
Вместо да възрази възмутено, царственият Парис само се усмихна.
— Заслужил съм си ругателствата ти, Хекторе. Ти ме похули с право.
— Тогава си стани от задника и обличай тия доспехи — грубо отвърна Хектор, но гневът в гласа му изведнъж се беше стопил, или от умора, или от спокойния отказ на Парис да се защити.
— Ще го направя, но първо ме изслушай. Искам да ти кажа нещо.
Хектор мълчеше и леко се олюляваше на обутите си в сандали нозе. Носеше шлема си под лявата си мишница, а в дясната си ръка стискаше дълго копие, взето от водача на нашата малка гвардия. Опря се на него като на тояга.
— Не останах в спалнята толкова време само от омраза и гняв към троянци — продължи Парис и посочи Елена и нейните робини, сякаш бяха част от мебелировката. — А от мъка.
— От мъка ли? — презрително повтори Хектор.
— От мъка — потвърди брат му. — От мъка заради днешното ми малодушие — въпреки че боговете не по моя воля ме отнесоха от двубоя с Менелай. И от мъка заради участта на нашия град.
— Тая участ не е написана върху камък — изсумтя Хектор. — Можем да спрем Диомед и неговите обезумели за кръв воини. Облечи си доспехите. Върни се на бойното поле с мен. Остава още около час до вечерта. Можем да убием много гърци под кървавите лъчи на залязващото слънце и още повече в прохладния здрач.
При тия думи Парис се усмихна и се изправи.
— Имаш право. Сега войната е най-доброто нещо дори за мен, най-великия любовник на света, а не най-великия воин. Съдбата и победата са променливи, Хекторе, ту насам, ту натам, като редица невъоръжени мъже под град от вражески стрели.
Хектор си сложи шлема и безмълвно зачака — явно нямаше вяра на обещанието на брат си да се върне в боя.
— Ти върви — рече му Парис. — Аз трябва да си сложа всички тия доспехи. Върви, ще те настигна.
Хектор не каза нищо, не искаше да тръгне без Парис, ала Хубавата Елена — а наистина беше хубавица — стана и тръгва по мраморния под. Сандалите й тихо шляпаха по хладния мрамор.
— Мили приятелю — с леко треперещ от вълнение глас промълви тя и го докосна по ръката, — мили ми девере, девер на омразна кучка, прокобна, коварна курветина, женски ужас, вледеняващ кръвта, о, как ми се иска майка ми да ме беше удавила в черното Йонийско море, когато съм се родила, вместо сега да съм причина за всичко това. — Не издържа, отдръпна ръка от Хектор и зарида.
Знатният Хектор запремигва, вдигна ръка, сякаш за да я докосне по косата, спря и засрамено се прокашля. Подобно на много герои, великият Хектор се чувстваше неловко в присъствието на други жени освен съпругата си. Преди да успее да отговори, Елена продължи — все още разплакана, хълцаше между риданията си.
— Или, благородни Хекторе, ако боговете наистина са ми предопределили всички тия ужасни години на кръвопролития, ще ми се съпруга да станех поне на герой-воин, а не на любовник, мъж с воля да прави нещо повече за своя град от това да води жена си в леглото през дългия следобед на гибелта на града си.
Парис пристъпи към нея, сякаш да я зашлеви, ала близостта му до високия Хектор го спря. Ние, пехотинците до стената, се взирахме в тавана и се преструвахме, че нямаме уши.
Елена погледна Парис. Очите й бяха зачервени и влажни. И продължи да говори на Хектор, сякаш брат му — нейният похитител и предполагаем втори съпруг — го няма в стаята.
— Той… е заслужил… искреното презрение на истинските мъже. Лишен е от устойчивост на духа, от смелост. Такъв е, такъв и ще… остане.
Парис запремигва и по бузите му плъзна червенина, сякаш го беше шамаросала.
— Обаче той ще получи отплата за малодушието си, Хекторе — продължи Елена и плю на мраморния под. — Кълна ти се, че ще получи отплата за слабостта си. Заклевам се в боровете.
Парис сърдито излезе.
Елена се обърна към изправения, покрит с мръсотия воин.
— Хайде, ела и седни до мен, девере. Теб мъка ти гложде душата най-много от всички — заради мене безсрамната, Хекторе. — Тя седна и потупа мястото до себе си. — Ние двамата сме свързани с обща участ, Хекторе. Зевс пося в гърдите ни семето на милион жертви, на гибелта на нашата епоха. Мили ми Хекторе. Ние сме смъртни. И двамата ще умрем. Ала после ще бъдем прославяни ние от бъдните хора…
Сякаш не желаеше да слуша повече, Хектор се обърна и изхвърча от стаята, като си сложи високия шлем и той заблестя на косите лъчи на привечерното слънце.
За последен път погледнах седналата със сведена глава Елена, изпих с очи съвършените й бели ръце, мекотата на гърдите й, прозиращи под тънката дреха, после вдигнах копието си — копието на следотърсача Долон — и тръгнах след Хектор и другите трима верни копиеносци.
Важно е да го разкажа така. Елена се разшавва, прошепва името ми, ала пак заспива.
И сега, легнал до най-красивата жена в древния свят, навярно най-красивата жена в историята или поне жената, в чието име са загинали най-много мъже, си спомням още неща за живота си. За някогашния си живот. За
Бях женен. Жена ми се казваше Сюзан. Запознахме се като студенти в Бостънския колеж, оженихме се скоро след завършването. Сюзан беше училищна психоложка, обаче рядко работеше, след като през 1972 година се преместихме в Индиана и аз започнах да преподавам в щатския университет. Нямахме деца, но не поради липса на опити. Сюзан беше жива, когато се разболях от рак на черния дроб и постъпих в болница.
„За Бога, защо си спомням всичко това тъкмо
Не вярвам в Бог с главно „Б“ и въпреки очевидната им материалност, не вярвам в боговете с техните малки „б“. Не вярвам, че са истинските сили във вселената. Обаче вярвам в курвенската богиня Ирония. Тя обхваща всички времена. Тя властва над хора, богове и Бог.
И чувството й за хумор е доста черничко.
Също като Ромео, легнал до своята Жулиета, аз чувам бурята, която наближава от югозапад, гръмотевицата отеква над двора, вятърът развява завесите на терасите от двете страни на голямата спалня. Елена се разшавва, ала не се събужда. Все още.
Затварям очи и се преструвам, че спя още няколко минути. Очите ми дращят, сякаш под клепачите имам пясък. Прекалено съм стар, за да бодърствам толкова дълго, особено след като три пъти съм се любил с най-красивата и чувствена жена на света.
След като оставихме Елена и Парис, последвахме Хектор до дома му. Героят, който почти никога през живота си не беше бягал от битка, бягаше от изкушението, което му предлагаше Елена — бягаше при жена си Андромаха и едногодишния им син.
През всичките си девет години на наблюдения и мотаене из Илион никога не бях разговарял с Хекторовата съпруга, обаче знаех нейната история. Всички в Илион я знаеха.
Андромаха също беше хубавица — не можеше да се сравнява с Елена или богините, вярно, ала беше красива в по-човешки смисъл — и произхождаше от царски род. Идваше от Тива в троянската област Киликия и баща й беше местният цар Еетион, обичан от мнозина и уважаван от всички. Малкият им дворец се издигал в подножието на Плак, насред гора, прочута с дървения си материал — великите Скейски порти
