Илион

бяха направени от киликийско дърво, както впрочем и обсадните кули зад гръцките редици на по-малко от три километра разстояние.

Ахил убил баща й, посякъл го в битка, когато повел хората си срещу външните троянски градове скоро след дебаркирането на гърците. Андромаха имала седем братя — нито един от тях воин, всички овчари и говедари — и Ахил ги убил в същия ден, намерил ги по пасищата, гонел ги из чукарите. Явно нямал намерение да остави жив мъжки наследник на киликийския царски род. Оная нощ Ахил поръчал на хората си да облекат трупа на Еетион в бронзови доспехи и да го изгорят на клада с всички почести, и да издигнат надгробна могила върху пепелта на стария цар. Ала телата на братята на Андромаха останали да лежат непогребани по нивите и в горите, храна за вълците.

Макар да взел богата плячка от десетки градове, Ахил поискал буквално царски откуп за Еетионовата царица, майката на Андромаха. И я получил. По онова време Илион още бил богат и можел да се пазари с нашествениците.

Майката на Андромаха се завърнала в пустите зали на двореца си в Киликия и там, както Хекторовата съпруга често разказваше за злочестата си съдба, „Артемида със лък я срази във двореца ни бащин“.

Е, в известен смисъл.

Артемида, щерка на Зевс и Лета и сестра на Аполон, е богиня на лова — вчера я видях на Олимп — обаче е и покровителка на родилките. По някое време в „Илиада“ разяреният Аполон се разкрещява на сестра си пред баща им Зевс, че гръмовержецът я оставял да убива родилки.

Майката на Андромаха умряла девет месеца след като била взета в плен от Ахил в деня, в който бил убит Еетион. Умряла, докато раждала детето на убиеца на съпруга си.

Хайде сега ми кажете, че не курвенската богиня Ирония управлява света.

Андромаха и бебето не си бяха вкъщи. Хектор тичешком обиколи стаите, а ние, четиримата копиеносци, останахме да пазим входа, без да се намесваме. Героят явно беше уплашен и видимо проявяваше по-силна тревога, отколкото го бях виждал да показва на бойното поле. Той се върна на прага и спря две влизащи слугини.

— Къде е Андромаха? Да не е отишла в храма на Атина с другите почтени троянки? Или е в дома на сестра ми? Или е на гости при съпругите на братята ми?

— Господарката отиде на крепостната стена, господарю, отвърна най-старата слугиня. — Всички троянки чуха за днешните ужасни сражения, за яростта на Диомед и злощастието на синовете на Илион. Жена ти отиде на голямата троянска кула да види какво става, да узнае дали нейният господари съпруг е жив. Тичаше като обезумяла, господарю, и дойката тичаше подире й с детето.

Едва успяхме да настигнем Хектор, който се втурна към Скейските порти. На една пряка от портата разбрах, че не бива да оставам с него. Това събитие, срещата на Хектор и Андромаха на крепостната стена, беше прекалено важно. Щяха да го наблюдават прекалено много богове. Музата можеше да е там и да ме причаква.

На неколкостотин метра от портите изостанах от подтичващите копиеносци и се смесих с навалицата на една странична уличка. Сенките вече се бяха сгъстили, захладняваше, но високите кули на Илион все още бяха осветени от залязващото червено слънце.

Избрах една от тях и се изкачих по витото вътрешно стълбище, все още в тялото на копиеносеца Долон.

Кулата беше построена като минаре — въпреки че до раждането на исляма оставаха хилядолетия — и аз бях сам на тесния кръгъл балкон. Слънцето блестеше в очите ми, обаче аз поляризирах зрителните си филтри и увеличих фокуса на божествените си контактни лещи, за да наблюдавам срещата на крепостната стена.

Андромаха се втурна по укреплението и се хвърли в обятията на съпруга си, който я вдигна и я завъртя във въздуха. Лъснатият му шлем отразяваше плътната привечерна светлина. Другите воини и съпруги се бяха отдръпнали, за да оставят своя вожд и жена му насаме. Наблизо остана само слугинята на Андромаха с едногодишното момченце на ръце.

Можех да подслушам разговора им с тазерния си микрофон, обаче предпочетох само да ги гледам, да виждам как се движат устните им, да изучавам израженията им. След облекчението да види съпруга си жив и невредим Андромаха се намръщи и заговори бързо и настойчиво. От Омировия разказ в общи линии си спомнях какво казваше — преразказ на неволите си, на самотата й след убийството на баща й и братята й. Всъщност даже можех да прочета по устните й някои нейни думи:

— Хекторе, ти си ми всичко, и татко, и майка почтена, ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща! Хайде смили се сега и не ме напущай. Не се връщай в Илионското поле, та да не умреш там и тялото ти да не бъде замъкнато зад колесница ахейска, дорде плътта ти изтлее от костите. Остани тук! Сражавай се тук. Защитавай града ни като се сражаваш от укрепленията.

— Не мога — отвърна Хектор и шлемът му проблесна, когато бавно поклати глава.

— Можеш — видях да възразява Андромаха със сгърчено от любов и страх лице. — Трябва. Задръж войската си при оная смокиня… виждаш ли я? Там нашият любим Илион е най-уязвим за тяхното настъпление. Трижди вече аргивците я нападаха там с надеждата да превземат града ни, трижди ги повеждаха най-храбрите им воини — двамата Аяксовци, Големият и Малкият, Идоменей и страховитият Диомед. Може би прорицател ги насочва към слабото ни място. Сражавай се тук, съпруже! Защитавай ни тук!

— Не мога.

— Можеш — извика Андромаха и се откъсна от прегръдките му. — Обаче няма да го сториш!

— Да — помръднаха устните на Хектор. — Няма.

— Знаеш ли какво ще се случи с мен, благородни Хекторе, когато ти загинеш от своята благородна смърт и станеш храна на ахейските псета?

Видях, че Хектор потръпва, но не отговаря.

— Ще ме отвлекат за курва на някой потен гръцки вожд! — толкова високо изкрещя Андромаха, че я чух от половин пряка. — Ще ме отведат в Аргос като робиня на Големия или Малкия Аякс, на Диомед или някой по-прост гръцки водач, за да ме чука, когато му скимне!

— Да — измъчено, ала твърдо отвърна Хектор. — Но аз ще съм мъртъв и затрупан с пръст, която ще заглушава виковете ти.

— Да, о, да — изкрещя Андромаха, като едновременно плачеше и се смееше. — Благородният Хектор ще е мъртъв. И твоят син, когото всички илионци наричат Астианакс, „господаря на града“, ще е роб на ахейските свине, продаден далеч от майка си, превърната в робиня и курва. Това ще е твоето благородно наследство, о, благородни Хекторе!

С тези думи Андромаха повика бавачката, грабна детето от нея и го вдигна като щит между себе си и Хектор.

Сега видях мъката, изписана на неговото лице, ала той протегна ръце към момченцето.

— Ела при мен, Скамандре — повика сина си той с името, което му беше дал, вместо прозвището, използвано от народа.

Детето се сгуши в майка си и се разплака. Чух хълцането му от кулата, на която стоях — на пет-шест покрива от сцената.

Беше заради шлема. Шлемът на Хектор. Полиран лъскав бронз, покрит с петна кръв и кал, отразяващ слънчевите лъчи и изкривяващ образа на парапета и самото дете. Шлемът с огненочервената конска грива и чудовищно лъскавите метални предпазители около очите и носа на героя.

Уплашено от баща си, момчето се притисна към майчината си гръд.

В такъв момент човек би очаквал Хектор да е съкрушен — да не получи сетна прегръдка от сина си? — но той се засмя, отметна глава и отново се засмя, весело и дълго. След малко Андромаха също се засмя.

Хектор смъкна бойния шлем от главата си и го остави на стената — металът заблестя на залязващото слънце. После грабна сина си а започна да го прегръща и да го подхвърля във въздуха, докато детето не запищя, вече не от страх, а от удоволствие. Гушнал сина си в извивката на силната си дясна ръка, с лявата Приамовият син притисна Андромаха към себе си.