следобед и вечерта — сблъсъка между Хектор, Парис и Елена, срещата на Хектор с жена му и сина му на крепостната стена — всичко това се случва в края на Шеста песен от „Илиада“. Нали? Не можех да разсъждавам. Гърдите ми се свиваха от самота. Виеше ми се свят, сякаш цял следобед бях пил.
Да, в края на Шеста песен. Хектор оставя Андромаха и Парис го настига, преди да излезе от града — или тъкмо когато брат му излиза от града. Какво гласеше любимият ми превод? „Парис се дълго не бави във своята къща висока“. Вторият съпруг на Елена облича доспехите си, както е обещал, и се втурва да настигне Хектор. Двамата заедно излизат през Скейските порти и продължават битката. Спомням си, че бях написал статия за една научна конференция, в която анализирах Омировата метафора на Парис, тичащ като жребец, откъснал се от въжето, с развяваща се като грива коса върху плещите, копнеещ да влезе в битка и така нататък, и така нататък.
„Къде е Парис в момента? След залез-слънце? Какво съм пропуснал, докато се скитах по улиците и зяпах циците на Елена?“
Това беше в Седма песен, а винаги бях смятал Седма песен от „Илиада“ за пълен миш-маш. Тя слага край на дългия ден, започнал във Втора песен с убийството на ахееца Менестей от Парис и пронизването на гърлото на Еионей от Хектор. Толкова за съпружеските прегръдки и бащинските ласки. После има още битки, Хектор влиза в двубой с Големия Аякс и…
Какво? Нищо сериозно. Аякс побеждаваше — той беше по-добрият воин, — обаче боговете пак се бяха скарали за изхода от двубоя, имаше много приказки от страна на гърци и троянци, много вилнеене, после Хектор и Аякс си размениха доспехите и се държаха като стари приятели, след това се договориха за примирие, докато съберат мъртвите за погребални клади, и…
„Къде е Парис тая нощ, по дяволите? Дали остава при Хектор и войската, за да надзирава примирието и да говори на погребалните обреди? Или постъпва в съответствие с ролята си и се връща в леглото на Елена?“
— На кой му пука? — попитах на глас, натиснах активиращата иконка върху гривната и се преобразих в Парис.
Все още бях невидим и носех шлема на Хадес, левитатора, цялото си снаряжение.
Смъкнах шлема и всичко останало, освен преобразяващата гривна и малкия телепортаторен медальон, който висеше на шията ми, и скрих вещите си под триножника на мангала в ъгъла на терасата. Сега бях просто Парис в бойни доспехи. Свалих ги и оставих и тях на балкона. Вече бях Парис само по мека туника. Ако музата прелетеше над мен, нямаше да мога да се защитя с друго, освен да се телепортирам.
Повторно влязох в банята. Когато разтворих завесите, Елена ме погледна изненадано.
— Господарю? — каза тя и първо забелязах предизвикателството в очите й, а после и сведения поглед, който можеше да означава извинение или покорство след предишните й сурови думи. — Оставете ни — нареди Елена на слугините и те побързаха да излязат с мокрите си крака.
Елена Троянска бавно се спусна по стъпалата от ваната. Косата й беше суха, освен мокрите кичури по ключиците и гърдите й, главата й продължаваше да е сведена, ала очите й бяха насочени към мен през дългите мигли.
— Какво желаеш от мен, съпруже?
Трябваше два пъти да опитам, преди гласът ми да проработи.
— Ела в леглото — казах накрая с гласа на Парис.
19.
Голдън Гейт при Мачу Пикчу
Преминаваха от една зелена сфера в следващата, спускаха се по неподвижни ескалатори и галерии от зелено стъкло, свързващи гигантските кабели, носещи висящия под тях път. Одисей вървеше с тях.
— Ти наистина ли си Одисей от торинската драма? — попита Хана.
— Никога не съм гледал торинската драма — отвърна той.
Ада забеляза, че мъжът, който се наричаше Одисей, всъщност нито потвърждава, нито отрича, а само заобикаля въпроса.
— Как се озова тук? — попита Харман. — И
— Сложен въпрос — каза Одисей. — Известно време пътувах, опитвах се да се прибера у дома. Това е само спирка по пътя, място за отдих, и след няколко седмици продължавам. Предпочитам по-късно да ви разкажа историята си, ако не възразявате. Сигурно на вечеря. Сави
На Ада й се стори изключително странно, че някой може да говори английски, като че ли това не е родният му език — никога не беше чувала акцент. На нейния основаващ се на факса свят, където всички живееха навсякъде — и никъде — дори нямаше регионални диалекти.
Шестимата излязоха на върха на кулата, където Сави бе приземила аероскутера. Слънцето тъкмо докосваше по-южния от двата остри върха, между които се простираше мостът. От запад духаше силен студен вятър. Отидоха при парапета и погледнаха надолу към тревистата седловина с нейните терасирани руини на повече от двеста и петдесет метра под тях.
— Когато преди три седмици за последен път бях на Голдън Гейт, Одисей лежеше в един от криотемпоралните саркофази, в които обикновено спя аз — каза Сави. — Появата му — и нейното значение — стана причина най-после да се свържа с вас, да оставя онези указания на скалата в Сухата долина.
Ада, Харман, Хана и Деймън зяпнаха старицата, явно без да разбират истинския смисъл на думите й. Тя не им обясни нищо повече. Четиримата зачакаха Одисей да каже нещо, което да разсее мъглата.
— Какво има за вечеря? — попита той.
— Пак същото — отвърна Сави.
Брадатият мъж кимна, после каза:
— А, не. — Посочи с дебелия си тъп показалец Харман, после Деймън, и продължи: — Вие двамата. До залез-слънце остава един час. Подходящо време за лов. Искате ли да дойдете с мен?
— Не! — заяви Деймън.
— Да — каза Харман.
— Аз искам да дойда — обади се Ада и сама се изненада от настойчивия си глас. — Моля те.
Одисей я зяпна, после се съгласи:
— Добре.
— И аз би трябвало да дойда с вас — каза Сави. В гласа й прозвучаха нотки на съмнение.
— Мога да се оправям с твоята машина. — Одисей кимна към аероскутера.
— Знам, но… — Тя докосна черното оръжие на колана си.
— Няма нужда. Аз търся само храна, не война. Там долу няма да има войникси.
Сави все пак се колебаеше.
Одисей погледна Ада и Харман и каза:
— Чакайте тук. Ще се върна веднага щом взема копието и щита си.
Харман се засмя, но в следващия миг разбра, че плещестият мъж в светла туника не се шегува.
Одисей наистина можеше да управлява скутера. Излетяха от върха на кулата, описаха кръг над планинската седловина с нейните руини, хвърлящи сенки на полегатите слънчеви лъчи, и с висока скорост се понесоха към една долина.
— Нали каза, че ще ловуваш под моста? — надвика свистенето на вятъра Харман.
Одисей поклати глава. Ада забеляза, че сребристата му коса се спуска по врата му като къдрава грива.
— Там няма нищо освен ягуари, катерици и призраци — отвърна Одисей. — За да намерим дивеч, трябва да излезем от равнините. И имам предвид нещо съвсем конкретно.
Излетяха от устието на клисурата и се понесоха над планинските пасища, осеяни с високи сагови палми и гигантски папрати. Слънцето залязваше и всичко в равнината хвърляше дълги сенки. Долу се появи стадо — едри тревопасни животни, които Ада не познаваше, с кафява козина и задници на бели ивици. Бяха стотици. Приличаха на антилопи, но бяха три пъти по-едри, с дълги крака със странни стави, дълги гъвкави шии и провиснали муцуни, напомнящи на розови маркучи. Аероскутерът прелетя над тях абсолютно
