Все още усмихнат, Хектор вдигна лице към небето.
— Чуй ме, Зевсе! Чуйте ме, всички безсмъртни!
Всички стражи и жени на крепостната стена се умълчаха. Над улиците се възцари неестествена тишина. Силният глас на Хектор стигаше чак до мен.
— Дарете сина ми обичен, както баща си да стане известен сред всички троянци! Тъй да е силен и храбър! И нека Скамандър, син на Хектор, някой ден Илион с мощ да владее, нека да казват за него „Той и баща си по храброст надмина“! Това е моята молитва, богове, и не искам друго от вас.
С тия думи Хектор подаде детето на Андромаха, целуна ги и се отправи обратно към бойното поле.
Признавам, че през часовете непосредствено след сбогуването на Хектор с жена му се чувствах зле. Настроението ми не се подобряваше от това, че знаех какво ще се случи — на другата година Андромаха наистина щеше да бъде прогонена от горящия град в земята, където щеше да се превърне в скъпа робиня на други мъже. Ахеецът, който щеше да я плени, Пир, обречен да стане прародител на молосийските царе и да получи гробница на герой в Делфи, щеше да откъсне Хекторовия син Скамандър, наричан от троянците Астианакс, „господар на града“, от гръдта на бавачката и да го хвърли от високата стена. Същият тоя Пир щеше да убие бащата на Хектор и Парис, цар Приам, на олтара на Зевс в собствения му дворец. Домът на Приам за една нощ щеше да бъде разрушен. Угнетяваща мисъл.
С това не се оправдавам за следващите си действия, а само отчасти ги обяснявам.
Скитах по илионските улици до късно вечерта. Никога през деветте си години като схоластик не се бях чувствал по-самотен и потиснат. Вече не бях преобразен като Долон, но все още бях облечен като троянски копиеносец — всеки момент готов да нахлупя шлема на Хадес и да се телепортирам с медальона. Скоро отново се озовах близо до двореца на Елена. Признавам, че през годините често бях ходил там — открадвах малко време между схоластичните си наблюдения, отивах тайно в града, за да я видя… да видя Елена, най- красивата и съблазнителна жена на света. Колко пъти бях стоял оттатък улицата срещу тоя многоетажен дворец, вторачен в него като влюбено момче, колко пъти бях чакал, докато запалят светлините в горните покои и тераси с напразната надежда просто да зърна тая жена?
Не щеш ли, от смахнатия ми унес ме откъсна по-смразяваща гледка — летяща колесница, която бавно се носеше над улиците и покривите, скрита за очите на смъртните, ала не и за моето подсилено зрение. От парапета се надвесваше моята муза. Никога не я бях виждал да лети толкова ниско над града или полето. Знаех, че търси мен.
Моментално си сложих шлема на Хадес и се скрих — поне се надявах — от богове и хора. Технологията май сработи. Колесницата на музата прелетя на по-малко от трийсет метра над мен, без да намали скоростта.
Когато отмина и закръжи над главното пазарище на десетина преки на изток, задействах левитатора си. Всички схоластици имаме такива левитатори, обаче ги използваме съвсем рядко. Понякога след объркващи сражения на бойното поле се издигах в небето, за да придобия по-цялостна представа за тактическото положение, и после отлитах в Илион — при дома на Елена, където няколко минути с надежда се взирах, преди да се телепортирам в казармата си на Олимп.
Но не и сега. Издигнах се над улицата и прелетях над копиеносците, които вардеха главния вход на двореца на Парис и Елена, над високата стена, и кацнах на един от балконите във вътрешния двор пред покоите на любовниците. С разтуптяно сърце влязох през отворената врата, като отметнах развяващите се завеси. Сандалите ми бяха почти безшумни по каменния под. Кучетата в двореца щяха да ме усетят — шлемът на Хадес не скриваше миризмата, — ала всичките бяха на приземния етаж и на двора, а не тук, където живееше царствената двойка.
Елена се къпеше. Прислужваха й три слугини и босите им ходила оставяха мокри стъпки, докато носеха топла вода по мраморните стъпала, водещи към вградената в пода вана. Обграждаха я тюлени завеси, но тъй като мангалите и висящите лампи бяха зад тях, тънката тъкан не скриваше гледката. Все още невидим, застанах точно пред леко помръдващата материя и вперих очи в къпещата се Елена.
„Та значи това са циците, станали причина да потеглят хиляда кораба“, помислих си и веднага се изругах, задето съм такъв идиот.
Да ви я опиша ли? Да ви обясня ли защо красотата й, нейната гола красота въздейства върху мъже, отдалечени на три хилядолетия в студеното време?
Няма да го сторя — и не от благоразумие или благоприличие. Красотата на Елена надхвърля скромните ми писателски способности. Виждал съм толкова много женски гърди — имаше ли нещо уникално в меката, налята гръд на Елена? Или нещо по-съвършено в триъгълника от тъмни косми между краката й? Или по- вълнуващо в белите й мускулести крака? Или по-удивително в млечнобелия й задник, силния й гръб и тесните й рамене?
Разбира се, че имаше. Само че аз не съм оня, който ще ви обясни разликата. Аз бях обикновен учен и — поне във фантазиите си от своя изгубен живот — навярно писател. Човек трябва да е по-велик поет от Омир, от Данте, даже от Шекспир, за да опише красотата на Елена.
Излязох от стаята на прохладната пуста тераса пред спалнята й и докоснах тънката гривна, която ми позволяваше да се преобразявам. Контролният панел на гривната само светеше, обаче аз доближих палеца към устата си и изредих съответните символи. В него бяха записани данните за всички мъже, които бях записал през последните девет години. Теоретично можех да се преобразя и в жена, ала никога не бях намирал причини да го направя и тая вечер също определено нямах такива.
Трябва да ви кажа нещо за преобразяването — това не е пререждане на молекули, стомана, плът и кост. Нямам представа от същността на процеса, въпреки че преди пет-шест години схоластикът от XXI век Хаякава, който не преживя дълго, се опита да ми обясни теорията. Хаякава постоянно подчертаваше запазването на материя и енергия — каквото и да значи това, — обаче аз не обръщах внимание на тая част от обясненията му.
Явно преобразяването се извършва на квантовото равнище на нещата. Какво не е така при тия богове? Хаякава ми каза да си представя всички човешки същества тук, включително нас с него, като постоянни вероятностни вълни. На квантово равнище, каза той, човешките същества — и всичко останало във физическата вселена — съществуват от един миг до следващия като разбиваща се вълна — молекули, памет, стари рани, чувства, мустаци, вонящ на бира дъх, всичко! Тия гривни, които ни даваха боговете, записвали вероятностните вълни и ни позволявали да прекъсваме и записваме оригиналите — и за кратко да сливаме своите вероятностни вълни със записаните, да пренасяме своите спомени и воля в новото тяло. Нямам представа защо това не нарушава любимия на Хаякава закон за съхранение на масата и енергията… обаче той все твърдеше, че било така.
Това узурпиране на чуждо тяло и поведение е причината ние схоластиците почти винаги да се преобразяваме във второстепенни фигури от битката за Троя, буквално копиеносци като безименния телохранител, чието тяло бях възприел след Долоновото. Ако трябваше да се превърнем в Одисей, да речем, или в Хектор, Ахил или Агамемнон, щяхме да приличаме на тях, обаче поведението ни щеше да си е нашето — абсолютно неподобаващо на героичния характер на истинската личност — и с всеки следващ момент, в който обитавахме фигурата, все повече щяхме да отдалечаваме събитията от тая разгръщаща се действителност, която до такава степен съответстваше на „Илиадата“.
Нямам представа къде отиваше истинската личност, когато се преобразявахме в нея. Сигурно вероятностната й вълна просто продължаваше да се носи на квантово равнище и не се разбиваше, докато не приключехме с нейното тяло и глас. Сигурно вероятностната вълна се записваше в гривната, която носехме, в някаква машина или божествен микрочип на Монс Олимпус. Не знам и това не ме интересува особено. Веднъж попитах Хаякава, малко преди той да разсърди музата и да изчезне завинаги, дали можем да използваме преобразяващите гривни, за да се превърнем в някой бог. Той се засмя.
— Боговете си пазят вероятностните вълни, Хокънбери. На твое място не бих се опитал да се правя на тях.
Сега задействах гривната и запрехвърлях стотиците мъже, които бях записал в нея, докато не открих оня, когото исках.
„Къде е Парис в момента?“ С палец на активиращата икона се опитах да си спомня. Събитията от тоя
