Илион

пространства — и техните еволюирали моравекски потомци я бяха наследили. На втория ден, след осемдесетата партия шах, Орфу попита:

— „Смуглата дама“ има някаква аварийна система, нали?

Манмът се бе надявал йониецът да не знае този факт.

— Да — призна той.

— Каква?

— Малка спасителна капсула — намусено отвърна Манмът. — Не много по-голяма от мен. Предвидена е главно за оцеляване при огромно налягане и за изплуване на повърхността.

— Но има буй, двигател, автономна животоподдържаща и навигационна система, нали? Вода и храна?

— Да. И какво от това? — „Ти и без това няма да влезеш вътре, а не мога да те тегля зад капсулата“.

— Нищо.

— Не ми се мисли за напускане на „Смуглата дама“ — откровено рече Манмът. — Пък и в момента не се налага. Остават още два дни.

— Добре.

— Говоря сериозно.

— Добре, Манмът. Просто съм любопитен.

Ако в този момент Орфу се бе засмял, Манмът спокойно можеше да се вмъкне в спасителната капсула и да се изстреля. Сърдеше се на йониеца, че изобщо повдига този въпрос.

— Искаш ли да изиграем още една партия шах? — попита Манмът.

— Не и през този живот — заяви Орфу.

Шейсет и един часа след сблъсъка радарът засичаше само една колесница, но тя кръжеше само на осем километра над тях и десет на север. Манмът колкото можеше по-бързо прибра перископния буй.

Послуша музика по интеркома — Брамс. В наводнения трюм Орфу навярно правеше същото.

— Някога питал ли си се защо и двамата сме хуманисти, Манмът? — ненадейно попита йониецът.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали разбираш — хуманисти. Всички моравеки са еволюирали или като нас в хуманисти с нашия странен интерес към древния човешки род, или в по-интерактивни типове като Корос Трети. Тъкмо те изграждат моравекските общества, Консорциума на Петте луни, политическите партии… и така нататък.

— Изобщо не съм забелязал — призна Манмът.

— Поднасяш ме.

Манмът се умълча. Започваше да разбира, че за близо век и половина съществувание е успял да остане невеж за почти всичко важно. Познаваше само студените морета на Европа — които никога вече нямаше да види — и тази подводница, която след няколко часа или само ден щеше да престане да съществува като функциониращо тяло. Заедно с Шекспировите сонети и пиеси.

Едва устоя да не се засмее по кабелния канал. „Какво може да е по-безполезно?“

Сякаш отново прочел мислите му, Орфу попита:

— Какво би казал за това положение Бардът?

Манмът сканираше данните за енергията. Не можеха да чакат седемдесет и три часа. Трябваше да се опитат да се освободят през следващите шест. И дори тогава, ако не успееха да се измъкнат, реакторът можеше окончателно да престане да функционира, да се претовари и…

— Манмът?

— Извинявай. Бях задрямал. Какво питаше за Барда?

— Той сто на сто има какво да каже за корабокрушенията — рече Орфу. — Струва ми се, че си спомням доста корабокрушения у Шекспир.

— О, да — потвърди Манмът. — Доста корабокрушения. В „Дванайсетата нощ“, „Бурята“, списъкът продължава. Обаче се съмнявам, че в пиесите има нещо, което може да ни помогне в тази ситуация.

— Разкажи ми за някои корабокрушения.

Манмът поклати глава във вакуума. Знаеше, че Орфу просто се опитва да го разсее от действителността.

— Ти ми разкажи за своя любим Пруст — помоли той. — Разказвачът Марсел случайно споменава ли дали се е губил на Марс?

— Всъщност да — с едва доловим намек за буботене отвърна йониецът.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам за „A la recherche du temps perdu“ — заяви Орфу с глас, който почти, ала не съвсем, убеди Манмът в сериозността на приятеля му.

— Добре де, какво казва Пруст за оцеляването на Марс? — След пет минути Манмът отново щеше да изстреля перископния буй и да изкара подводницата на повърхността, дори колесницата да кръжеше на десет метра над тях.

— В том трети на френското издание, том пети на английския превод, който свалих за теб, Марсел казва, че ако неочаквано се озовем на Марс и ни пораснат криле и нова дихателна система, това няма да ни направи нови същества — отвърна Орфу. — Стига да използваме същите сетива. Стига да запазим старото си съзнание.

— Майтапиш ме — рече Манмът.

— Никога не се майтапя за възприятията на героя Марсел в „A la recherche du temps perdu“ — за пореден път заяви Орфус глас, който показваше на Манмът, че йоннецът все пак се майтапи, ала не точно за това странно споменаване на Марс. — Не прочете ли изданията, които ти пратих в началото на пътуването ни?

— Прочетох ги — каза Манмът. — Наистина. Просто прескочих последните две хиляди страници.

— Е, това не е нещо необичайно — призна приятелят му. — Виж, ето един откъс, който следва цитата за крилете и новия бял дроб на Марс. На френски ли го искаш, или на английски?

— На английски — побърза да отговори Манмът. Толкова близо до ужасната смърт от задушаване нямаше желание да се измъчва допълнително и с френски.

„Единственото истинско пътешествие, единственият извор на младостта — изрецитира Орфу, — не е в пътешествията из чужди земи, а в придобиването на нови очи, във виждането на вселената с очите на друг, на стотици други, и във виждането на стотиците вселени, които вижда всеки от тях, които е всеки от тях“.

Манмът наистина за миг забрави за неминуемото им задушаване и се замисли над тези думи.

— Това е четвъртият и окончателен отговор на загадката на живота, нали, Орфу?

Йониецът мълчеше.

— Ти каза — продължи Манмът, — че първите три пътя били неуспешни за Марсел. Той се опитва да повярва в снобизма. Опитва се да повярва в дружбата и любовта. Опитва се да повярва в изкуството. И нито едно от тях не се е получило като трансцендентна тема. Това е четвъртият път. Този, по който… — Той не успя да намери точната дума или израз.

— Съзнанието напуска границите на съзнанието — промълви Орфу. — Въображението захвърля оковите на въображението.

— Да — въздъхна Манмът. — Разбирам.

— Трябва. Сега ти си моите очи. Трябва да гледам вселената през твоите очи.

Европейският меровек не отговори веднага, замислен в тишината, нарушавана само от свистенето на диоксида.

— Хайде да опитаме да извадим „Смуглата дама“ на повърхността — рече той накрая.

— Ами перископният буй?

— Да вървят по дяволите, даже да ни причакват. Предпочитам да умра в бой, отколкото да се задуша в тая тиня.

— Добре — съгласи се Орфу. — Ти каза „да опитаме“ да извадим „Дамата“ на повърхността. Съмняваш ли се, че ще успееш да ни измъкнеш от тинята?

— Нямам никаква представа дали ще успеем да се освободим — призна Манмът: вече мислено