от Изгубената ера, но очевидно не толкова древен. Освен него нямаше други пътища — шосето свършваше с каменна стена.
Аероскутерът закръжи във въздуха.
— Висящ мост — промълви Харман. — Чел съм за тях.
Ада я биваше да преценява големината на нещата и сега предположи, че мостът е дълъг около километър и половина, въпреки че пътят се беше разрушил на десетки места и отдолу се виждаше ръждиво желязо и гол въздух. Двете кули, по които се бяха запазили следи от стара оранжева боя, но иначе бяха предимно ръждиви, бяха високи над двеста метра и върховете им се издигаха по-високо от планините от двете страни. Кулите бяха покрити с нещо зелено, което отдалеч приличаше на бръшлян, ала когато скутерът се приближи, Ада видя, че „зеленината“ е изкуствена — зелени балони, стълбища и сфери от еластичен прозрачен материал. Всичко това обгръщаше кулите и тежките кабели на моста и висеше над разрушения път. От високите върхове се носеха облаци, сливаха се с мъглата, издигаща се от дълбоките каньони под руините, вихреха се около южната кула и скриваха шосето и висящите кабели.
— Как се казва това място? — попита Ада.
— Голдън Гейт при Мачу Пикчу — отвърна Сави и докосна пулта, за да приближи скутера.
— Какво значи това? — поинтересува се Деймън.
— Нямам представа.
Насочиха се към северната кула — мътнооранжева и ръждива под ярката слънчева светлина, — бавно и внимателно се издигнаха към върха и безшумно кацнаха.
Силовото поле се вдигна. Сави кимна и всички слязоха, почваха да се протягат и да се оглеждат. Въздухът беше студен и много рядък.
Деймън отиде при ръждивия ръб на кулата и се наведе, за да погледне надолу. Все пак беше израснал в кратера Париж и не се страхуваше от височини.
— На твое място нямаше да го правя — предупреди го Сави. — Тук няма булатория. Смъртта далеч от факсвъзел е окончателна.
Той се дръпна и едва не падна в бързината да се отдалечи от ръба.
— Какви ги говориш?
— Бях съвсем ясна. — Сави преметна раницата си на дясното си рамо. — Тук няма нито факс, нито булатория. Опитай се да останеш жив, докато не се върнеш там, където има.
Ада вдигна поглед към двата пръстена, които се виждаха в редкия въздух.
— Мислех, че постчовеците могат да ни прехвърлят отвсякъде, ако… изпаднем в беда.
— На пръстените — безизразно отвърна Сави. — Където булаторията те лекува. Където се възнасяш след петата двайсетилетка, за да се присъединиш към постчовеците.
— Да — тихо потвърди Ада.
Старицата поклати глава.
— Когато се случи нещо лошо, постчовеците не те прехвърлят по факса, за да те възродят. Всичко това са митове, меко казано. С други думи — глупости.
Харман отвори уста да се обади, но Деймън го изпревари.
— Аз съвсем наскоро бях там — гневно заяви той. — В булаторията. На пръстените.
— В булаторията, да — рече Сави. — Обаче не са те излекували постчовеците. Ако изобщо са там горе, на тях хич и не им пука за теб. Пък и се съмнявам, че още са там.
Стояха на върха на ръждивата кула, който се издигаше на повече от сто и петдесет метра над тревистата седловина и каменните руини. Вятърът от върховете ги брулеше и развяваше косите им.
— След последната си двайсетилетка всички отиваме при постчовеците… — тихо започна Хана.
Сави се засмя и ги поведе към една неправилна стъклена сфера, която се издигаше над западния край на древната кула.
Главните помещения водеха към други стаи, преддверия, стълбища, замръзнали асансьори и по-малки стаички. На Ада й се стори странно, че небето, оранжевите кули, висящите кабели, джунглата и пътят долу не се виждат зелени през материала, нито процеждащата се слънчева светлина — зеленото стъкло някак си вярно пропускаше цветовете.
Сави ги поведе надолу от един зелен модул към следващия, от една страна на двойната кула към друга по тънки тунели, които би трябвало да се люлеят под силния вятър, ала бяха неподвижни. Някои помещения стърчаха на десетина-петнайсет метра от кулата и Ада нямаше представа как зелената сфера е закрепена към бетона и стоманата.
Едни стаи бяха празни. В други имаше… артефакти. В едно помещение на планинския фон се очертаваха силуети на животински скелети. В друго имаше витрини с копия на машини, в следващото — плексигласови кубове със зародиши на стотици същества, нито едно от които човешко, ала всички смущаващо хуманоидни. В друга стая над и сред наблюдателите се движеха избелели холограми на звезди и пръстени.
— Какво е това място? — поинтересува се Харман.
— Нещо като музей — отвърна Сави. — Струва ми се, че повечето важни експонати липсват.
— И кой го е създал? — попита Хана. Старицата сви рамене.
— Едва ли са постчовеците. Не знам. Обаче съм съвсем сигурна, че мостът — или поне оригиналът на този мост, защото сегашният може да е копие — някога се е издигал над вода край един град от Изгубената ера на някогашното западно крайбрежие на континента на север оттук. Чувал ли си за такова нещо, Харман?
— Не.
— Може да съм го сънувала — с мрачен смях рече Сави. — След всички тия векове сън паметта ми понякога ми изневерява.
— Ти спомена, че си спала много през вековете — каза Деймън. На Ада й се стори, че младежът се държи малко грубо. — За какво говореше?
Сави ги спря при дълго вито стълбище в зелената стъклена тръба, висяща между кабелите, и посочи редица предмети, които приличаха на кристални ковчези.
— За вид криогенен сън — отвърна тя. — Само че не студен — което е глупаво, защото тъкмо това означава думата „криос“. Някои от тия пашкули още работят, все още замразяват молекулярното движение. Не чрез студ, а чрез някаква микротехнология, която черпи енергия от моста.
— От моста ли? — изненада се Ада.
— Цялото това нещо е слънчева електростанция — поясни Сави. — Или поне зелените части.
Младата жена погледна прашните кристални ковчези и се опита да си представи, че заспива в един от тях и чака… колко? Години, докато се събуди ли? Десетилетия? Векове? Потрепери.
Видя, че Сави я наблюдава, и се изчерви. Но старицата се усмихна. С искрено весела усмивка, реши Ада.
Изкачиха се по дълъг цилиндър от зелено стъкло, висящ на оръфан ръждив кабел, по-дебел от човешки ръст. Ада усети, че стъпва внимателно и се опитва да повдига тежестта си само със силата на волята си, тъй като се страхуваше, че общата им маса ще събори цилиндъра, кабела и целия мост. Отново забеляза, че Сави я гледа. Този път не се изчерви, а й се намръщи — беше й омръзнало от вниманието на старицата.
Изведнъж четиримата сепнато се заковаха на място. Като че ли бяха влезли в заседателна зала, пълна с хора — хора, стоящи покрай стените на помещението, мъже и жени в странно облекло, седящи на бюра и изправени зад контролни пултове, хора, които не се движеха и изобщо не погледнаха към тях.
— Те не са истински — заключи Деймън, приближи се до най-близкия човек — облечен в прашен сив костюм с някакво парче плат на шията — и го докосна по лицето.
Петимата тръгнаха от фигура на фигура, разглеждаха тези мъже и жени със странни дрехи, хора със странни прически и необичайни татуировки, накити, цвят на косата и кожата.
— Чел съм, че някога правели слугите с човешки вид… — започна Харман.
— Не — прекъсна го Сави. — Това не са роботи. Това са манекени.
— Моля? — не разбра Деймън.
Тя му обясни значението на думата.
— Знаеш ли на кого са копия? — попита Хана. — И защо са тук?
