Илион

— Не — отвърна Сави и ги остави да обиколят фигурите.

В дъното на помещението, на разкошен дървен стол, тапициран с кожа, поставен в стъклена ниша, сякаш е гордостта на тази „изложба“, седеше мъж. Дори в това положение се виждаше, че е по-нисък от повечето други манекени. Носеше жълто-кафява туника, която приличаше на къса, стегната в кръста рокля от груб памук или вълна. Краката му бяха обути в сандали. Ниският мъж можеше да е смешен, ако лицето му — къса къдрава сива коса, орлов нос и проницателни сиви очи, дръзко вперени напред изпод тежки вежди — не бяха толкова властни, че Ада неволно се приближи предпазливо. Мускулите му бяха толкова издути, ръцете му бяха покрити с толкова много белези, късите пръсти спокойно, ала с толкова много сила бяха отпуснати върху дървените странични облегалки на стола — всичко в изваяната фигура оставяше впечатление за така спотаена сила и на волята, и на тялото — че Ада спря метър и половина от него. Мъжът бе забележимо по-стар, отколкото хората избираха да изглеждат на тази възраст — някъде между втората двайсетилетка на Деймън и старостта на Сави. Туниката му беше разтворена на гърдите и Ада виждаше посивяващите косми по широката му бронзова гръд.

Деймън забързано се приближи към витрината и каза:

— Познавам този човек. Виждал съм го.

— От торинската драма — прибави Хана.

— Да, да — съгласи се Деймън и щракна с пръсти в опит да си спомни. — Казва се…

— Одисей — довърши мъжът на стола, изправи се и пристъпи към стреснатия Деймън. — Одисей, син на Лаерт.

17.Марс

— Стабилизира се — каза Манмът на Орфу по кабелния канал. — Скоростта на въртене се понижи до едно завъртане на шест секунди. Отклонението от курса наближава нула.

— Ще се опитам да прекратя въртенето — отвърна Орфу. — Съобщи ми, когато полярната шапка попадне във визирния кръст.

— Виж, недей. По дяволите, това е ужасно. — Манмът се опитваше да ориентира съда към бялото петно на полярната шапка на Марс сред виелица от премятащи се останки и все още нажежена плазма.

— Така е — обади се Орфу от трюма. — И аз съм в същото състояние.

— Нямах предвид теб.

— Знам. Обаче това не променя нещата. Бих дал половината си томове на Пруст, ако можех да си върна поне едно от шестте си очи.

— Ще те включим към някоя видеокамера — обеща Манмът. — Проклятие! Пак се премятаме.

— Остави подводницата да се премята, докато не наближим атмосферата — отвърна йониецът. — Пести горивото и енергията ни. И това с видеокамерата няма да стане. След като ме включи тук, направих анализ на щетите и не липсват само очите и камерите. Когато корабът беше улучен, аз гледах към носа и проблясъкът изгори всички канали чак на органично равнище. Вътрешните ми оптични нерви са изпепелени.

— Съжалявам — каза Манмът. Гадеше му се — не само от премятането. След малко добави: — Почти всичките ни консумативи са на изчерпване — вода, въздух, гориво за реактивните раници. Сигурен ли си, че искаш да останем сред тези отломки?

— Така е най-добре. На радара се виждаме просто като един от множеството късове от унищожения космически кораб.

— На радара ли? — учуди се Манмът. — Видя ли какво ни нападна? Това беше колесница, по дяволите. Смяташ ли че колесниците имат радари?

Орфу буботещо се засмя.

— А ти смяташ ли, че колесниците могат да изстрелват енергийни копия като онова, което изпари една трета от кораба, включително Корос и Ри По? Да, Манмът, видях колесницата — това беше последното, което видях. Обаче дори за миг не вярвам, че наистина е било колесница с великански мъж и жена, препускащи във вакуума на космоса. Ъхъ. Адски ефектно… прекалено ефектно.

Манмът нямаше какво да му отговори. Щеше му се Орфу да спре премятането — подводницата отново се отклоняваше от курса, — но всичко друго сред падащите останки се премяташе и беше логично и те да правят същото.

— Искаш ли да поговорим за Шекспировите сонети? — попита Орфу от Йо.

— Ебаваш ли се с мен? — Моравеките обичаха древните човешки разговорни думи и изрази, колкото по-мръсни, толкова по-добре.

— Да — потвърди Орфу. — Определено се ебавам с теб, приятелю.

— Я чакай, я чакай — каза Манмът. — Отломките се нажежават до червено. Ние също. Йонизираме се. — Беше доволен, че гласът му е останал спокоен. По-големите късове от унищожения кораб пред тях сияеха в мътночервено. Носът на „Смуглата дама“ също. Външните й сензори започваха да съобщават, че температурата на корпуса се повишава. Навлизаха в атмосферата на Марс.

— Време е да се стабилизираме — заяви Орфу, като правеше всичко възможно с частичния софтуер на Корос III и допълнителните дюзи, монтирани на подводницата. — Спряхме ли да се премятаме?

— Не съвсем.

— Не можем да чакаме повече. Ще завъртя тая купчина старо желязо, преди да сме изгорели.

— Тая „купчина старо желязо“ се казва „Смуглата дама“ и може да ни спаси живота — студено отговори Манмът.

— Добре де, добре — съгласи се йониецът. — Съобщи ми, когато визирният кръст на задния видеомонитор попадне върху лимба на Марс над полюса. Тогава ще започна да компенсирам премятането. Господи, какво не бих дал да си върна едно от очите. Извинявай, няма да го повтарям повече.

Манмът следеше монитора. Поради разширяващия се облак отломки, през последните трийсетина минути единствените сигурни данни, които можеше да предаде на Орфу, идваха от самия Марс. Виждаха се дори двете малки луни. Дюзите кухо запулсираха и повредената подводница бавно се завъртя. Предната камера изгуби Марс и показа червена плазма, нажежен до бяло течен метал и милиони сияещи парчета, които някога бяха представлявали техния космически кораб и спътниците им.

Оранжево-червено-кафяво-зелената грамада на Марс изпълни задната камера и визирният кръст, който Орфу бе поискал от Манмът да начертае на монитора, започна да се издига нагоре, нагоре, пресичайки изпъстреното с облаци крайбрежие, синьото море, после бялата…

— Полярната шапка — каза Манмът. — Горният лимб.

— Добре — отвърна Орфу. Всички дюзи засвистяха. — Сега виждаш ли полюса на задната камера?

— Не.

— Някакви познати звезди?

— Не. Корпусът обаче продължава да се йонизира.

— Ще използвам дюзите на кърмата като спирачни ракети — съобщи йониецът.

— Корос Трети възнамеряваше да използва дюзите на носа, за да понижи скоростта преди навлизането в атмосферата — възрази Манмът. Кърмата ставаше все по-тъмночервена.

— Пазя ги за навлизането в самата атмосфера — отвърна Орфу.

— Защо?

— Ще видиш.

— Ако тези дюзи останат на местата си, няма ли да избухнат, когато се нажежат при навлизането?

— Възможно е — изсумтя другият моравек.

— Подводницата здравата е очукана — продължи Манмът — Има ли вероятност корпусът да се разпадне?

— Естествено, че има. — Орфу запали тежките йонни дюзи.

Ускорението притисна Манмът в креслото му. След трийсет секунди ревът и вибрациите спряха. Разнесе се силен тропот — пръстенът с дюзите за контролиране на височината бе изхвърлен в космоса.

Покрай задната камера профуча огнено кълбо — камерата на носа вече показваше гледката зад тях, тъй като навлизаха в атмосферата с кърмата напред.