Илион

подстригана брада и рошави сиви вежди. Голата му гръд излъчва бронзова светлина и сила, изражението му е свирепо — по-скоро на ядосан училищен директор, отколкото на загрижен баща, бих казал аз.

Арес проговаря пръв.

— Татко наш Зевсе, защо не се сърдиш на тези човешки злодейства, на тези кръвопролития? Ние сме вечни, безсмъртни богове, обаче дявол да го вземе, търпим тежки беди и обиди — поради нашите божествени спорове и разнопосочни желания — всеки път, щом правим услуги на тия смрадливи смъртни. И не стига, че трябва да се бием с тия нанообезумели смъртни псета, господарю Зевсе, но и се налага да се бием с теб.

Арес си поема дъх, сбърчва лице от болка и зачаква. Зевс не отговаря и продължава да се мръщи, сякаш обмисля думите на бога на войната.

— А пък Атина — задъхано продължава раненият бог. — Ти позволи на това момиченце да прекали, о, Крониде. Още откакто я роди от главата си — тая рожба на хаоса и опустошението, — ти винаги си я оставял да прави каквото си иска, никога не си пречупвал безразсъдната й воля. А сега тя превърна смъртния Диомед в свое оръжие, подтикна го да беснее против нас, боговете.

Арес е възбуден и разярен. Хвърчат слюнки. Виждам синьо-сивите му черва сред златистата му кръв.

— Първо накара оня… оня… смъртен да нападне Афродита, да я рани в китката, да пролее божествената й кръв. Слугите на Лечителя ми съобщиха, че тя ще се възстановява във ваната цял ден. После Атина подстрекава Диомед да се нахвърли срещу мен — срещу мен, бога на войната — и неговото наноподсилено тяло беше достатъчно бързо, че да ме прати във ваните за дни или седмици и даже можеше да се наложи да бъда възкресен, ако не ме бяха спасили бързите ми нозе. Ако ме беше пронизал в сърцето с копието си, още щях да се гърча сред грозните купища мъртви или щях жив и безсилен да страдам от удари медни, слаб като някой бездиханен призрак от някогашните ни дни на Земята и…

— СТИГА!! — изревава Зевс и не само прекъсва словоизлиянията на Арес, но и кара всички богове и роботи в залата да замръзнат. — Не ща да чувам хленча ти, Арес, лъжлива, двулика, вероломна врабчова пръдня, нещастно недоносче такова.

Арес запримигва и отваря уста, ала — разумно, струва ми се — се отказва да възрази.

— Само се чуй как скимтиш от някаква си драскотина — презрително изсумтява Зевс и протяга великанската си длан, сякаш се готви да унищожи бога на войната. — Тебе аз мразя най-силно от всички личинки, избрани да станат богове, когато настъпи моментът за нашата Промяна, тебе, нещастен лицемер. Тебе, страхливецо, който обичаш спорове, разпри и битки. Имаш характера опак и мъчен на майка си, Арес, и нейния бяс — признавам, че едвам я укротявам с думи, особено когато вземе присърце някое свое любимо начинание като например да изтреби ахейците до последния човек.

Арес се превива надве, сякаш думите на Зевс му причиняват болка, обаче подозирам, че причината всъщност е летящият сферичен робот, който зашива лигавицата на стомаха му с нещо като портативна шевна машина.

Гръмовержецът не обръща внимание на действията на медиците и започва да се разхожда назад- напред. Стига на на два метра от мен, преди да се обърне и да застане пред превиващия се от болка Арес.

— Надявам се, че толкова страдаш по вината и съветите на Хера, о, боже на войната… — Долавям божествения сарказъм в гласа му. — С чиста съвест щях да те оставя да умреш…

Арес вдига глава вече с истинско смайване и ужас.

Зевс се засмива на изражението му.

— Не знаеш ли, че можем да умираме? Така, че нито възстановяването във вани, нито рекомбинантното възкресение не може да ни помогне? Можем, синко, можем.

Арес смутено свежда очи. Роботът почти е приключил с натъпкването на божествените черва и зашиването на мускулната тъкан.

— Лечителю! — отеква гласът на Зевс и иззад клокочещите вани се появява нещо високо и абсолютно нечовешко. Повече прилича на стоножка, отколкото на машина, с множество ръце, всяка с множество стави, и червени очи като на муха, разположени на четири и половина метра височина върху членестото тяло. Ремъци, устройства и странни органични неща висят от исполинското насекомо.

— Ти все пак си мой потомък — казва Зевс на Арес. Гласът на Гръмовержеца е омекнал. — Ти си мой син, както аз съм син на Кронос. Майка ти те роди от мене.

Арес протяга окървавената си ръка, сякаш за да хване Зевс за китката, но върховният бог не му обръща внимание.

— Ала ми повярвай, Арес, ако друг някой безсмъртен те беше създал такова говно, повярвай ми, отдавна щях да те захвърля по-долу от оная дълбока тъмна яма, в която до ден днешен се гърчат титаните.

После дава знак на Лечителя да се приближи, обръща се и напуска залата.

Отдръпвам се — както и другите присъстващи богове. Великанският Лечител повдига Арес с пет от ръцете си, пренася го до една празна вана, включва го към различни системи, пипала и нишки и го пуска в клокочещата лилава течност. Още щом лицето му потъва под повърхността, богът на войната затваря очи, зелените червеи заприиждат през отворите в стъклото и се захващат на работа с разкъсаните му черва.

Решавам, че е време да си тръгна.

Научавам ритъма на квантово телепортиране с тоя медальон. Ясно си представяш мястото, където искаш да стигнеш, и устройството те пренася там. Ясно си представям университетския кампус в Индиана през последните години на XX век. Устройството не действа. Въздъхвам и си представям схоластичното общежитие в подножието на Олимп.

Медальонът мигом ме фазоизмества там. Появявам се — макар че не се виждам заради шлема на Хадес — точно до червените стъпала пред зелените врати на червената каменна казарма.

Преживял съм адски тежък ден и единственото ми желание е да намеря леглото си, да захвърля цялото си снаряжение и да поспя. Нека Найтенхелзър докладва на музата.

Сякаш съм я повикал с мислите си, виждам музата да се появява само на два метра от мен и да отваря вратата на казармата. Смаян съм. Тя никога не е идвала в казармата — винаги ние се качваме с кристалния ескалатор при нея.

Сигурен, че Хадесовата технология ме скрива, влизам подире й в общата стая.

— Хокънбери! — извиква с могъщия си божествен глас музата.

Младият схоластик Бликс, специалист по Омир от XXII век, който кара нощни смени в Илион, излиза от стаята си на първия етаж. Търка очи и изглежда изумен.

— Къде е Хокънбери? — пита музата.

Бликс поклаща глава и зяпва. Младежът спи по боксери и лекьосан потник.

— Хокънбери! — нетърпеливо повтаря музата. — Найтенхелзър каза, че отишъл в Илион, обаче там го няма. Не ми е докладвал. Виждал ли си някой схоластик от дневната смяна?

— Не, богиньо — отвръща нещастният Бликс и прекланя глава в някакво подобие на почтителност.

— Лягай си — отвратено нарежда музата, излиза навън и поглежда надолу към брега, където зелените човечета влачат каменните си глави от каменоломната, после се телепортира с тихо изплющяване на прииждащ въздух.

Мога да я проследя през квантовото пространство, обаче защо? Явно иска да си вземе шлема и медальона. Докато Афродита е във ваната, аз само я излагам на риск — басирам се, че освен богинята на любовта само музата знае за шпионските ми възможности с тия джунджурии.

А може би даже музата не знае как се кани да ме използва Афродита…

Да шпионирам Атина и после да я убия.

Защо? Дори суровите думи на Зевс към сина му Арес да са верни — че боговете могат да умират от истинска смърт, — възможно ли е да бъдат убити от обикновен смъртен? Днес Диомед положи всички усилия