Илион

който им пожела лека нощ, преди да нареди на вратата да се затвори, и накрая Ада.

— Спокойни сънища, мила моя — рече старицата. — Тук изгревите са невероятно красиви и се надявам, че утре сутрин гледката ще ти хареса. Ще се видим на закуска.

На леглото бяха постлани чисти копринени чаршафи. Ада отиде в тоалетната, набързо взе горещ душ, изсуши си косата, остави дрехите си на плота до мивката, облече си копринената нощница и се върна при леглото. Щом се пъхна под завивките, обърна лице към стената и погледна планинските върхове и облаците. Бурята вече бе отминала на изток, мълниите осветяваха отвътре отдалечаващите се облаци и околните върхове и седловината бяха огрени от луната. Далеч надолу се виждаше пътят и каменните руини. Какво беше казал Одисей за това място? Че било обитавано само от ягуари, катерици и призраци ли? Вторачена в бледосивите древни камъни на лунните лъчи, Ада почти можеше да повярва в призраци.

На вратата тихо се почука.

Тя се измъкна от леглото, мина на пръсти по студения под и попита:

— Кой е?

— Харман.

Сърцето й заблъска в гърдите. Беше се надявала Харман да дойде.

— Врата, отвори се — прошепна младата жена и се отдръпна. Ръцете и тънката й нощница изглеждаха млечнобели на лунната светлина.

Харман влезе и спря. Ада прошепна на вратата да се затвори. Харман беше само по синя копринена пижама. Ада зачака той да я прегърне, да я грабне на ръце и да я пренесе на мекото легло до прозрачната обла стена. Какво щеше да е, зачуди се тя, да се любят, сякаш летят над тези облаци, над тези планини?

— Трябва да поговоря с теб — тихо каза Харман.

Ада кимна.

— Мисля, че е важно през следващите няколко седмици Одисей да отиде на подходящо място — заяви възрастният мъж. — И се съмнявам, че къщичката на майката на Хана е подходяща.

Младата жена се почувства глупаво и скръсти ръце на гърдите си. Стори й се, че усеща студения планински въздух през стъклото под краката си.

— Ти не знаеш нито какво иска да направи Одисей, нито защо — прошепна тя.

— Не, но ако наистина е Одисей, може да е изключително важно. И Сави е права… Ардис Хол е идеалното място, където той може да се среща с хора.

В гърдите на Ада бликна леден гняв. Кой беше този човек, че да й нарежда какво да прави?

— Щом смяташ, че е толкова важно да бъде подслонен някъде, защо не го поканиш в своя дом като свой гост?

— Аз нямам дом — отвърна Харман.

Тези думи я накараха да запремигва — не можеше да ги разбере. Всеки си имаше дом.

— Дълги години пътувах — поясни той. — Имам само дрехите на гърба си, както и книгите, които събирам — пазя ги в едно празно помещение в кратера Париж.

Ада отвори уста да каже нещо, ала не й хрумна нищо. Харман пристъпи към нея, толкова близо, че тя усети мириса му на мъж и сапун. Преди да дойде в стаята й, той също се беше изкъпал. „Нима ще се любим след този разговор?“ — помисли си тя и усети, че гневът я напуска също толкова бързо, колкото я бе обзел.

— Трябва да замина за Средиземноморския басейн със Сави — каза Харман. — Повече от шейсет години търся начин да отида на е– и п-пръстените, Ада. Сега съм толкова близо… е, трябва да замина.

Гневът й отново припламна.

— Но и аз искам да дойда с теб! Искам да видя този Басейн… да намеря космически кораб, да отида на пръстените. Затова ти помагах през последните няколко седмици.

— Знам — промълви той и нежно я хвана за ръката. — И аз искам да дойдеш с мен. Но това нещо с Одисей може да се окаже важно.

— Разбирам, само че…

— А Хана просто не познава толкова много хора. Нито има пространство да посреща гости.

— Разбирам, обаче…

— И Ардис Хол наистина е идеалното място — прошепна Харман. Пусна ръката й, ала продължи да я държи с поглед. Ада виждаше звездите зад прозрачния объл таван над тях.

— Знам, че Ардис Хол е идеалното място — каза тя. Беше й тьжно. — Но ние изобщо не знаем какво иска този Одисей… нито кой всъщност е той.

— Така е — съгласи се Харман. — Обаче най-добрият начин да узнаем е ти да му окажеш гостоприемство, докато аз търся космически кораб в Средиземноморския басейн. Обещавам ти, че ако намеря машина, която може да ни отведе на пръстените, ще дойда да те взема и заедно ще отлетим там.

Ада се поколеба. Лицето й беше леко повдигнато към неговото и тя усещаше, че ако продължат да мълчат, той ще я целуне.

Изведнъж проблесна светкавица и гърмът от отдалечаващата се буря разтърси зеления стъклен балон.

— Добре — промълви тя. — Ще приема Одисей и ще взема Хана да ми помага в Ардис Хол за три седмици. Но само ако ми обещаеш, че ще ме вземеш на пръстените, ако намериш начин да отидеш там.

— Обещавам — отвърна Харман. И после все пак я целуна, ала по бузата, както би я целунал баща й, помисли си Ада, ако някога го беше познавала.

Той се обърна, като че ли се канеше да си тръгне, но преди Ада да успее да нареди на вратата да се отвори, отново я погледна. И попита:

— Какво мислиш за Одисей?

— Какво искаш да кажеш? Питаш дали смятам, че наистина е Одисей ли? — Въпросът я объркваше.

— Не. Питам какво мислиш за него. Интересува ли те?

— Искаш да кажеш дали ме интересува неговата история, така ли? Да, любопитна съм. Обаче трябва да я изслушам, преди да реша дали казва истината за много неща.

— Не, всъщност… — Харман замълча и поглади брадичката си. Изглеждаше засрамен. — Искам да кажа, намираш ли го за интересен? Привлича ли те?

Ада не можеше да не се засмее. Някъде на изток също се кикотеха гръмотевиците на отдалечаващата се буря.

— Идиот такъв — накрая каза тя и без да чака повече, го прегърна и го целуна.

Няколко секунди Харман отговаряше пасивно, после също я прегърна и целуна. През тънката коприна, която ги разделяше, Ада усети растящата му възбуда. Лунната светлина обливаше кожата на лицата и ръцете им като бяло мляко. Изведнъж силен повей на вятъра връхлетя моста и балонът под краката им се разлюля.

Харман вдигна Ада и я отнесе на леглото.

20.Морето Тетида на Марс

— Мисля, че намразих Барда заради Фалстаф.

— Как така? — попита Манмът по кабелния канал. Беше адски зает — насочваше умиращата подводница към все още далечния бряг с колебливата скорост осем възела, като същевременно се опитваше да поддържа корабните функции, да следи небето за вражески колесници с перископния буй и изобщо да се бори за избавлението им, колкото и малка да беше вероятността да успее. Орфу повече от два часа бе мълчал в трюма на „Смуглата дама“. А сега — това.

— Та какво каза за Фалстаф? — попита Манмът.

— Просто казах, че Фалстаф ме отблъсна от Шекспир и ме насочи към Пруст — отвърна йониецът.

— Струва ми се по-логично да харесваш Фалстаф — заяви Манмът. — Той е адски забавен.

— Наистина го харесвах — потвърди Орфу. — По дяволите, даже се отъждествявах с Фалстаф. Исках да съм Фалстаф. Известно време си мислех, че приличам на