Илион

може да забрави как се ебе съпругът й.

Беше мой ред да запремигвам изненадано и не само от вулгарния език на Елена. Омир буквално пееше възхвали за външния вид на Парис, сравняваше го с „жребец, във обора запиран на ясли“, описваше как е бързал да настигне брат си същата оная нощ извън градските стени, „с устрем, уверен в нозете си бързи… все нависоко си вдига главата и грива развява върху плещите си мощни, уверен във своята хубост“. На езика на тийнейджърите от моя предишен живот Парис беше трепач. И докато бях в леглото на Елена, аз бях имал неговата буйна коса, неговото загоряло от слънцето тяло, неговия гладък корем, неговите намазани с мас мускули, неговия…

— Твоят пенис е по-голям — каза Елена.

Пак запремигвах. Вече два пъти. Тя не беше използвала думата „пенис“, естествено — латинският още не се бе развил в истински език — а жаргонната гръцка дума, която беше избрала, повече се доближаваше до „кур“. Обаче това нямаше значение. Когато се бяхме любили, аз бях имал пениса на Парис…

— Не, не така разбрах, че не си моят любовник — обясни ми Елена. Явно ми четеше мислите. — Просто го отбелязвам.

— Тогава как…

— Да — продължи тя. — По това как ме обладаваш, Хок-ън-бе-рииии.

Нямаше какво да й отговоря и даже да имах какво да й кажа, нямаше да мога да го изрека ясно.

Елена пак се усмихна.

— Парис първо ме облада не в Спарта, където ме спечели, нито в Илион, където ме доведе, а на островчето Краная на път за насам.

Не бях чувал за такъв остров и на старогръцки думата просто означаваше „скалист“, затова реших, че Парис е прекъснал пътуването им, за да се отбие на някое скалисто безименно островче и да го направи с Елена, без да му пречи присъствието на екипажа. Което означаваше, че Парис е бил… нетърпелив. „Както и ти, Хокънбери“ — разнесе се гласът на нещо не съвсем различно от моята съвест. Късно беше за съвест.

— Оттогава той ме е обладавал — и аз него — стотици пъти — тихо рече Елена. — Но никога като тая нощ. Никога като тая нощ.

Едновременно се смутих и се почувствах горд. Хубаво ли беше това? Дали бе комплимент? Не, чакай… това беше нелепо. Омир възпява Парис като богоподобно създание с неговата физическа красота и чар, велик любовник, неустоим за жени и богини, което трябваше да значи, че Елена иска да каже…

— Ти — прекъсна хаотичните ми мисли тя — ти беше… искрен.

Искрен. Увих се в наметката и отправих поглед към приближаващата се буря, за да скрия срама си. Искрен.

— Откровен — промълви Елена. — Съвсем откровен.

Ако скоро не млъкнеше и не престанеше да търси синоними на „жалък“, сигурно щях да изтръгна кинжала от ръката й и сам да си прережа гърлото.

— Боговете ли те пратиха при мен? — попита тя.

Отново понечих да излъжа. Тази волева жена определено нямаше да изкорми пратеник на боговете. Обаче пак се отказах. Елена Троянска като че ли притежаваше почти телепатична способност да ми чете мислите. Пък и ми беше приятно поне веднъж да казвам истината.

— Не — признах аз. — Никой не ме е пратил.

— Дошъл си само защото си искал да спиш с мен, така ли?

„Е, сега поне не е вулгарна“.

— Да — отвърнах. — Искам да кажа, не.

Тя ме погледна. Някъде в града шумно се разсмя мъж, последван от жена. Илион никога не заспиваше.

— Искам да кажа… бях самотен. От началото на войната съм съвсем сам, няма с кого да си поговоря, няма кого да погаля…

— Достатъчно ме гали — отбеляза Елена.

По гласа й не можех да преценя дали думите й са саркастични, или обвинителни.

— Да — просто отвърнах аз.

— Женен ли си, Хок-ън-бе-рииии?

— Да. Не. — Пак поклатих глава. Сигурно й изглеждах като пълен идиот. — Струва ми се, че съм бил женен, но ако е така, жена ми е мъртва.

— Как така ти се струва, че си бил женен?

— Боговете ме доведоха на Олимп през времето и пространството — поясних аз. Знаех, че няма да разбере, обаче не ме интересуваше. — Струва ми се, че в другия си живот съм умрял и те някак са ме възкресили. Само че не ми върнаха всички спомени. Картините от истинския ми живот идват и си отиват… като сънища.

— Разбирам — каза Елена. Гласът й ми показа, че кой знае как — поразително — наистина ме е разбрала.

— На конкретен бог или богиня ли служиш, Хок-ън-бе-рииии? — попита тя.

— Докладвам на една от музите, но едва вчера научих, че Афродита управлява съдбата ми.

Елена ме погледна изненадано и промълви:

— Афродита управлява и моята. Вчера, когато спаси Парис от яростта на Менелай и го върна тук в леглото ни, Афродита ми заповяда да отида при него. Когато възразих, тя побесня и ме заплаши да ме направи мишена на изпепеляващата омраза — по собствените й думи — и на троянци, и на ахейци.

— Богинята на любовта — тихо отбелязах аз.

— Богинята на похотта — поправи ме Елена. — А аз знам много за похотта, Хок-ън-бе-рииии.

За пореден път не знаех какво да отговоря.

— Майка ми се казваше Леда, наричана Щерка на Нощта — продължи тя, — и Зевс дойде, и я изчука, приел формата на лебед — грамаден надървен лебед. Вкъщи имаше стенопис, на който бяха изобразени двамата ми по-големи братя, олтар на Зевс и мен като яйце, очакващо да бъде измътено.

Не можах да се сдържа — избухнах в смях. После коремните ми мускули се стегнаха в очакване на камата.

Вместо това Елена широко се усмихна.

— Да. Знам какво е да те похитят и да си пионка на боговете, Хок-ън-бе-рииии.

— Да — казах. — Когато Парис е дошъл в Спарта…

— Не — прекъсна ме тя. — Когато бях единайсетгодишна, Хок-ън-бе-рииии, Тезей, който обедини етическите общини и ги превърна в града Атина, ме похити — отвлече ме от храма на Артемида Ортия. Забременях от него и му родих момиче, Ифигения, която не можех да погледна с обич и затова я дадох на Клитемнестра и Агамемнон да я отгледат като свое дете. От тоя брак ме спасиха братята ми и ме върнаха в Спарта. После Тезей тръгна с Херакъл на война срещу амазонките и междувременно опустоши ада, ожени се за амазонка и разгледа критския лабиринт и Минотавъра.

Виеше ми се свят. Всеки един от тия гърци, троянци и богове си имаше история и с повод и без повод я разправяше. Обаче какво общо имаше това с…

— Аз знам много за похотта, Хок-ън-бе-рииии — повтори Елена. — Великият цар Менелай ме поиска за жена, въпреки че такива мъже обичат девици, обичат рода си повече от живота, въпреки че аз бях вмирисана стока в мъжки свят, който толкова много обича своите девици. И после, подтикнат от Афродита, Парис дойде отново да ме отвлече, да ме доведе в Троя като своя… плячка.

Елена прекъсна словоизлиянието си и изпитателно се втренчи в мен. Не се сещах какво да отговоря. Зад спокойните й, иронични думи се криеше бездънна бездна от горчивина. Не, не горчивина, осъзнах аз, взирайки се в очите й, а тъга. Ужасна, уморена тъга.

— Хок-ън-бе-рииии — продължи тя. — Мислиш ли, че съм най-красивата жена на света? Да ме отвлечеш ли си дошъл?

— Не, не съм дошъл да те отвлека. Няма къде да те заведа. Моите дни са преброени от гнева на боговете — аз предадох своята муза и нейната господарка Афродита и щом се излекува от раните, които вчера й нанесе Диомед, Афродита със сигурност ще ме изличи от лицето на земята.