сушата. Да намерим подводна пещера или нещо подобно, където да…
— Късно е — рече Манмът. — На „Дамата“ са й останали по-малко от четирийсет минути живот. Пък и онези спряха да влачат каменните лица. Стичат се на брега със стотици. Видели са ни.
21.
Илион
Минута след тоя миг съвършенство тя опря кама в корема ми и попита.
— Кой си ти?
— Твоят… — започнах и млъкнах. Нещо в очите й ме накара да се откажа от лъжата, че съм Парис, преди да успея да я изрека.
— Ако кажеш, че си моят нов съпруг, ще трябва да забия тоя нож в червата ти — спокойно заяви тя. — Ако си бог, това няма да има значение. Обаче ако не си…
— Не съм — изпелтечих. Острието на камата бе достатъчно силно притиснато, за да пусне кръв от кожата ми. „Откъде се появи пък сега тоя нож?“ Дали го беше крила във възглавниците, докато се бяхме любили?
— Щом не си бог, как си взел лика на Парис?
Осъзнах, че това е Елена Троянска, смъртната щерка на Зевс, жена, живееща във вселена, в която богове и богини постоянно правят секс със смъртни, свят, в който преобразяването е нещо обичайно и за богове, и за обикновени хора, свят, в който концепцията за причина и следствие има съвсем друго значение.
— Боговете ме дариха със способността да се преобра… да променям лика си — отвърнах.
— Кой си ти? — повтори тя. —
— Казвам се Томас Хокънбери. Схоластик съм. — Знаех, че това не й говори нищо. Името ми звучеше чуждо даже на мен, прекалено твърдо за техния по-мек древен език.
— То-мас Хок-ън-бе-рииии — промълви Елена. — Звучи ми на персийски.
— Не, всъщност е на холандски, немски и ирландски.
Видях, че се намръщва, и разбрах, че тия думи не само й са непонятни, но и направо й се струват безумни.
— Облечи се — каза тя. — Ще поговорим на терасата.
Просторната спалня на Елена имаше тераси от двете страни. Едната гледаше към вътрешния двор, а другата — на юг и изток над града. Левитаторът и останалото ми снаряжение — освен телепортаторния медальон и преобразяващата гривна, с които бях скочил в леглото — бяха скрити зад завесата на терасата към двора. Елена ме заведе на външната тераса. Носехме тънки наметки. Елена държеше късия си остър нож в ръка, докато стояхме до парапета и гледахме неравномерно проблясващите светкавици на бурята.
— Бог ли си? — попита тя.
За малко да отговоря „да“ — това щеше да е най-лесният начин да я разубедя да ме изкорми, — обаче изпитах внезапно, необяснимо и непреодолимо желание поне веднъж да кажа истината.
— Не — признах аз. — Не съм бог.
Тя кимна.
— Знаех си, че не си. Щях да те изкормя като риба, ако ме беше излъгал. — Тя мрачно се усмихна. — Не се любиш като бог.
„Виж ти“ — помислих си, ала нямаше какво да отговоря.
— Как така си взел лика и тялото на Парис?
— Боговете ми дадоха способността да го правя.
— Защо? — Камата бе само на сантиметри от голата ми под наметката кожа.
Свих рамене, обаче после се сетих, че това движение не е много популярно сред древните.
— Дадоха ми тая способност със собствени цели. Аз им служа. Наблюдавам войната и им докладвам. По-лесно е, когато мога да взимам тялото на… други мъже.
Това като че ли не я изненада.
— Къде е моят троянски любовник? Какво си направил с истинския Парис?
— Нищо му няма — отвърнах. — Когато изоставя това подобие, той ще продължи да върши каквото е правил преди моето преобразя… преди да приема лика му.
— И къде ще бъде?
Тоя въпрос ми се стори малко странен.
— Където щеше да бъде и ако не бях приемал неговия лик — казах накрая. — Мисля, че съвсем наскоро е напуснал града, за да се приготви заедно с Хектор за утрешните сражения. — Всъщност, когато напуснех тялото му, Парис щеше да е точно там, където щеше да бъде, даже да не бях взел неговата самоличност — сигурно да спи в някоя шатра, да се сражава или да се въргаля с някоя робиня в стана на Хектор. Обаче ми беше трудничко да го обясня на Елена. Съмнявах се, че ще оцени лекцията за функциите на вероятностните вълни и квантовотемпоралната синхронност. Не можех да обясня защо нито Парис, нито околните му няма непременно да забележат неговото отсъствие, нито как събитията могат да се свържат с „Илиада“ така, все едно не съм прекъсвал разбиването на вероятностната вълна в темпоралната последователност. Квантовият континуум можеше да бъде възстановен още щом изключех преобразяващата функция.
Мама му стара, и
— Напусни тялото му — заповяда Елена. — Покажи ми истинския си лик.
— Господарке, ако… — понечих да възразя, обаче ръката й направи светкавично движение, острието проби коприната в кожата ми и усетих, че по корема ми се стича кръв.
Съвсем бавно вдигнах дясната си ръка, отворих светещите функции и докоснах иконката на преобразяващата гривна.
Отново си бях Томас Хокънбери — по-нисък, по-мършав, по-несръчен, с малко късоглед поглед и оредяваща коса.
Елена примига и бързо замахна с камата — по-бързо, отколкото си бях мислил, че е способен да се движи човек. Чух звук от раздиране. Само че не беше срязала коремните ми мускули, а само шнурчето на наметалото и самата копринена тъкан.
— Не мърдай — прошепна тя. После Елена Троянска разтвори наметката ми и я смъкна от раменете ми.
Стоях гол и бял пред тази невероятна жена. Ако на някой речник някога му дотрябва дефиниция на „жалък“, ще е достатъчно да използва моята снимка в оня момент.
— Можеш да си сложиш наметката — разреши тя след малко.
Направих го. Платът бе разпорен, затова трябваше да го придържам с ръка. Елена като че ли мислеше за нещо. Няколко минути двамата стояхме на терасата в мълчание. Въпреки че беше късно, илионските кули грееха от светлината на факлите. По бастионите на далечните стени мъждукаха стражеви огньове. Още по̀ на юг, зад Скейските порти, горяха погребалните клади. На югозапад мълнии разцепваха буреносните облаци. Не се виждаха звезди и въздухът миришеше на приближаващ дъжд откъм планината Ида.
— Как разбра, че не съм Парис? — попитах накрая.
Елена с премигване се откъсна от унеса си и се поусмихна.
— Жената може да забрави цвета на очите на любимия си, гласа му, даже усмивката и лика му, но не
