да се движи във въздуха и за миг сърцето й заби бясно, преди да се сети, че гледа тихо патрулиращия аероскутер.
— Кой е в аероскутера? — отпаднало попита тя.
— Око.
— Не знаех, че може да го управлява.
— Греоги я научи вчера — каза Деймън. Приближиха малкия огън и Ада видя силуета на друг мъж.
— Добро утро, Ада
Ада се усмихна на официалното обръщение. Не се използваше често през последните месеци.
— Добро утро, Том — прошепна тя. — Къде е онова нещо?
Деймън измъкна една главня от огъня и я протегна в тъмното.
Ада отстъпи назад.
С дървета от палисадата Деймън и Том бяха направили триъгълна клетка за… нещото. То търчеше из ограденото пространство, очевидно готово при първа възможност да се покатери по неустойчивата шейсетсантиметрова ограда. А тази възможност скоро щеше да стане реална.
Ада взе главнята и се наведе, за да разгледа сетебоса.
Многобройните му очи примигнаха и се затвориха от трептящата светлина. Малкият сетебос — ако можеха да го нарекат така — бе дълъг трийсетина сантиметра — по-голям по тегло и размери от обикновен човешки мозък, помисли си Ада, но въпреки това с отвратителните розови гънки и бръчки, придаващи му вид на жив, но лишен от тяло мозък. Различи сивата ивица между двете полукълба, слузестата мембрана върху тях и лекото пулсиране, сякаш цялото същество дишаше. Но този розов мозък имаше и пулсиращи уста или някакъв вид отвори, както и безброй малки розови бебешки ръчички — и под него, и подаващи се от отворите. Нещото се придвижваше върху дундестите си малки пръстчета, които приличаха по-скоро на маса виещи се червеи.
Жълтите очи се отвориха и се втренчиха в лицето на Ада. Един от отворите се разшири и от него се разнесоха скърцащи дрезгави звуци.
— Да не би да се опитва да говори? — прошепна Ада.
— Нямам представа — каза Деймън. — Само на няколко минути е. Не бих се учудил обаче, ако ни заговори, когато стане на един час.
— Не бива да го оставяме да порасне толкова — тихо, но твърдо каза Том. — Трябва да го убием още сега. Да го разкъсаме на парчета с иглите, да изгорим трупа му и да разпръснем пепелта.
Ада го погледна изненадано. Самообразовалият се медик винаги бе най-малко склонният към насилие и най-големият защитник на живота, когото бе познавала.
— Най-малкото му трябва каишка — промълви Деймън, докато гледаше как нещото почти успешно се опитва да се покатери по ниската ограда.
Деймън се наведе и заби един остър тънък клин, който бе огънал като кука, в твърдата ивица тъкани — Ада си спомни, че се наричаше corpus callosum, — свързваща двете полукълба на мозъка на малкия сетебос. Бързо провери дали куката е закрепена здраво, закачи за нея една карабинка и завърза за нея шест метра найлоново въже.
Малкото създание запищя и зави толкова силно, че Ада погледна през рамо към основния лагер, сигурна, че всички ще наизскачат от заслона. Никой не се размърда с изключение на един от часовите до огъня — погледна сънливо към тях и отново започна да съзерцава пламъците.
Малкият сетебос се мяташе и търкаляше, хвърляше се срещу дървената ограда и най-сетне успя да се покатери по нея като рак. Деймън го държеше изкъсо с повода.
От отворите в розовия мозък се подадоха още малки еластични ръце и се разгънаха на цял метър и повече. Сграбчиха найлоновото въже и го дръпнаха силно, докато други изучаваха куката и карабинката, мъчеха се да ги махнат. Куката издържа. Деймън за миг изгуби равновесие, но успя да смъкне създанието обратно върху замръзналата трева в клетката и прошепна:
— Силна гадинка.
— Остави го — каза Ада. — Да видим накъде ще тръгне. Какво ще направи.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Не го пускай далеч, нека просто видим какво иска.
Том срита ниската ограда и бебето сетебос изскочи навън — малките му пръсти мърдаха като краката на някаква противна стоножка.
Деймън тръгна след сетебоса, като го държеше изкъсо. Ада и Том вървяха до него, готови да реагират, ако съществото се обърне към тях: то се движеше прекалено бързо и прекалено целенасочено, за да не усетят заплахата в него. Иглената пушка на Том бе в готовност за стрелба; оръжието на Деймън бе преметнато през рамото му.
Нещото не тръгна към лагерния огън и заслона, а ги поведе в тъмнината към поляната на запад. Спусна се в един от някогашните защитни окопи — огнения ров, за чието изкопаване бе помагала Ада — и сякаш приклекна върху присвитите си ръце.
В двата края на малкото същество се появиха два нови отвора. От тях се показаха пулсиращи пипала без ръце, заизвиваха се и внезапно се забиха в пръстта. Разнесе се звук, наподобяващ смесица между свинско грухтене и сучене.
Ада се разтрепери. Към постоянната туптяща болка в главата й се прибави непреодолимото желание да повърне.
— Ох! — прошепна тя. — Тук при нападението на войниксите умряха Реман и Ем… изгоряха.
Изчадието на Сетебос продължаваше да рови и суче.
— Значи то… — започна Деймън и млъкна.
— Яде — довърши Ада.
Том постави пръст върху спусъка.
— Нека го убия, Ада_ ур_. Моля ви.
— Да — каза Ада. — Но не още. Не се съмнявам, че войниксите ще се върнат веднага щом това нещо умре. А още не сме готови. Да се връщаме в лагера.
Тръгнаха към огъня. Деймън влачеше дърпащия се и драскащ земята с пръсти сетебос.
60.
Харман се удави.
„Кучката Мойра ме излъга“ — бяха последните му мисли, преди водата да изпълни дробовете му, след което се закашля, задави се и потъна в кипящата златна течност…
Кристалният додекаедър бе пълен до тридесет сантиметра под многостенния си връх, златната течност продължаваше да се стича до него. Сави-Мойра-Миранда я бе нарекла „медия“, с която ще може да сиглира — макар това да не бе верният термин — огромната библиотека на Тадж. Харман се бе съблякъл и бе останал само по термокожа.
— Трябва да свалиш и нея — каза Мойра. Ариел бе изчезнал и сега само младата жена стоеше до него под купола на ярката светлина. Китарата бе сложена на намиращата се наблизо маса.
— Защо?
— Защото кожата ти трябва да е в контакт с медията — отговори му Мойра. — Трансферът не може да се осъществи през верижен молекулярен слой като този.
— За какъв трансфер говориш? — попита Харман и облиза устни. Беше изнервен докрай и сърцето му биеше бясно.
Мойра посочи наглед безкрайните лавици книги по стоте заоблени етажа покрай вътрешната стена на разширяващия се под тях купол.
— Откъде да знам, че в тези стари книги има нещо, което ще ми помогне да се върна при Ада? — попита Харман.
— Няма откъде.
— Двамата с Просперо можете да ме довършите когато и както си искате — отбеляза Харман и обърна гръб на пълнещия се кристален резервоар. — Защо просто не прескочим цялата тази безсмислица?
— Не е толкова лесно — отвърна Мойра.
