Олимп

— Как да не е, по дяволите! — кресна Харман.

Младата жена продължи, сякаш изобщо не си бе отварял устата:

— Първо, от торинския саван и от думите на Просперо знаеш, че всички факс възли и факс павилиони на планетата са изключени.

— От кого? — попита Харман и пак се обърна към кристалния шкаф. Златната течност се вълнуваше на тридесетина сантиметра под горната му част, но притокът й бе спрял. Мойра бе отворила една от стъклените повърхности на върха и той забеляза късите метални стъпала, по които трябваше да се качи до отвора.

— От Сетебос и съюзниците му — отговори Мойра.

— Какви съюзници? Кои са те? Просто ми кажи какво трябва да знам.

Мойра поклати глава.

— Мой млади Прометее, почти година все са ти казвали какви ли не неща. Чуването не означава нищо, освен ако нямаш контекст, в който да поставиш информацията. С времето ще го получиш.

— Защо продължаваш да ме наричаш Прометей? — озъби й се той. — Всички тук като че ли имате по десет имена… Прометей, това не ми е познато. Защо ме наричаш така?

Мойра се усмихна.

— Гарантирам ти, че най-сетне ще разбереш и това — след като минеш през кристалния шкаф.

Харман пое дълбоко дъх. Осъзна, че ако тази жена му се усмихне така самодоволно още веднъж, ще я удари през лицето.

— Просперо каза, че можел да ме убие — каза той. Гледаше шкафа, а не постчовешкото същество в човешкия облик на Сави.

— Би могъл — съгласи се Мойра. — Но не вярвам да го направи.

— Какви са шансовете ми? — Гласът на Харман прозвуча жаловито и слабо дори в собствените му уши.

— Не зная. Предполагам, много добри. В противен случай не бих ти предложила да минеш през тази… неприятност.

— Ти правила ли си го?

— Да мина през кристалния шкаф ли? Не. Нямала съм причина да го правя.

— А кой го е правил? Колко са оцелелите? А умрелите? — настоятелно запита Харман.

— Всеки главен библиотекар задължително преминаваше през трансфера на кристалния шкаф. Всички многобройни поколения пазители на Тадж. Както и всички преки потомци на първия хан Хотеп.

— В това число и любимият ти Фердинанд Марк Алонсо?

— Да.

— И колко от тези пазители на Тадж са оцелели след трансфера? — попита Харман. Термокожата бе все още на него, но с голите си ръце и лицето си усещаше ужасния мразовит въздух под върха на купола. Стегна се, за да не трепери.

Ако в отговор Мойра само свиеше рамене, щеше да просто да си тръгне. А не искаше да го прави — все още не. Не и докато не научеше подробностите. Този неугледен кристален шкаф с неговата блестяща златна течност можеше да го убие… но и да го върне по-скоро при Ада.

Мойра не сви рамене. Погледна го в очите — имаше очите на Сави — и отговори:

— Не зная колко са загиналите. Понякога потокът информация е просто прекалено голям… за по- нисшите умове. Не вярвам твоят ум да е по-нисш, Прометее.

— Не ме наричай така! — Замръзващите ръце на Харман се свиха в юмруци.

— Добре.

— Колко време отнема?

— Трансферът ли? По-малко от час.

— Толкова много? — Харман си представи как се носи из вътрешността на шкафа цял час на пронизващия студ.

— Медията е топла — каза Мойра, сякаш прочете мислите му. Не, по-вероятно бе забелязала треперещото му тяло.

Именно това реши въпроса за Харман. Той свали термокожата — изпита известно неудобство да стои гол пред непозната, макар преди по-малко от два часа да бе правил секс с нея — вярно, доста странен вид секс. Освен това беше наистина студено.

Покатери се бързо по додекаедъра; студеният метал на скобите пареше голите му ходила.

Бе истинско облекчение да се промуши през отворения панел и да се потопи в златната течност. Тя наистина се оказа топла. Нямаше мирис и няколкото попаднали върху устните му капки бяха без вкус.

И тогава Ариел излетя от сенките и затвори плътно панела над главата му.

След това Мойра докосна нещо на вертикалния контролен панел пред себе си.

И помпата някъде в основата на кристала се съживи и затвореният резервоар започна да се пълни догоре.

Харман започна да им крещи да го пуснат и след като постжената и нечовешкият аватар на биосферата не му обърнаха внимание, почна да блъска и рита в опити да отвори панела или да счупи кристала. Нивото на течността продължи да се покачва. Харман успя да стигне последните сантиметри въздух в горната част на додекаедъра и си пое дълбоко дъх, без да престава да блъска по стените. След това течността запълни всичко и вече нямаше никакви мехурчета въздух — с изключение на онези, които излизаха от устата и носа му.

Задържа дъх колкото можеше по-дълго. Искаше му се последната му мисъл да е за Ада и за любовта му към нея — и заръката от предателството му, — но макар да мислеше за любимата си, последната му грижа бе как да задържи дъха си… дробовете му пламнаха, изпълнени с объркана смесица от ужас, гняв и съжаление.

И когато вече не бе в състояние да задържи дъха си, Харман издиша, закашля се, задави се, изруга, задави се още повече, вдиша плътната течност и усети как съзнанието му потъва в мрак. Вцепеняващата паника продължаваше да изпълва тялото му с ненужен адреналин. В дробовете му не остана никакъв въздух, но той така и не го осъзна. Тялото му, натежало от липсата на въздух, престана да рита, да се движи и да диша и Харман потъна към центъра на додекаедъра.

61.

На мостика на „Кралица Маб“ кипеше трескава дейност и се предаваха разговори по теснолъчевия канал. Гласът от астероидния град на полярна орбита отново изпрати съобщение, но то бе само повторение на координатите за среща. След пет минути, когато се увериха, че няма друго послание, главните моравеки отново се срещнаха при проекционната маса.

— Докъде бяхме стигнали? — обади се йониецът Орфу.

— Тъкмо щеше да представяш всеобщата си теория — отвърна премиер интеграторът Астейг/Че.

— Освен това каза, че знаеш кой е Гласът — добави Чо Ли. — Кой или какво е той?

— Не зная кой е Гласът — меко протътна Орфу, вместо да отговори по Стандартните вътрешни теснолъчеви канали. — Имам обаче едно доста добро предположение.

— Да го чуем — обади се генерал Бех бин Адее. В тона на моравека от Пръстена звучеше не толкова подкана, колкото директна заповед.

— По-добре първо да обясня цялата си… всеобща теория… и след това да ви кажа за Гласа — предложи Орфу. — Така всичко ще е в контекста си и по-смислено.

— Започвай — каза Астейг/Че.

— На първо място — започна йониецът, — все още не сте разгласили информацията, но съм напълно уверен, че сте идентифицирали по-голямата част от около милиона спътници, съставящи полярния и екваториалния пръстени на Земята, към които се приближаваме така бързо… и се обзалагам, че повечето от тях не са астероиди или обиталища.

— Така е — каза Астейг/Че.

— За някои знаем, че са ранни опити на постчовеците да създадат и овладеят черни дупки — продължи