Олимп

Сикоракса се върна при възглавниците си и отпи от големия бокал с двете дръжки.

— Мисля да превърна всичките ти моравекски спътници в свине — най-сетне каза тя.

— Защо не? — сви рамене Никой. — Правеше така с всичките ми хора в останалите светове.

— Какви свине според теб ще се получат от моравеките? — попита вещицата. Тонът й бе дружелюбно- разговорлив. — Може би пластмасови касички?

— Мойра се събуди отново — каза Никой.

Вещицата примигна.

— Мойра? Защо е избрала да се събужда сега?

— Не зная — каза Никой, — но е в тялото на младата Сави. Видях я в деня, когато напуснах Земята, но не разговаряхме.

— Тялото на Сави? — повтори Сикоракса. — Какво е замислила? И защо точно сега?

— Мисля — обади се Калибан зад Никой, — че Той е направил старата Сави от мокра глина, за да има синът Му какво да дъвче и яде, да добави медена пита и чушки, да дъвче врата й, докато пенести мехури се издигат, бързо, бързо, докато личинки лудуват през мозъка ми.

Сикоракса стана и отново закрачи напред-назад, приближаваше до Никой и вдигаше ръка сякаш да докосне голите му гърди, след което се отдръпваше. Калибан изсъска и се сви, поставил длани върху гранита, с огънат гръб, спуснал ръце право надолу между свитите си мощни крака. Жълтите му очи гледаха заплашително, но си остана там, където му бе казано.

— Знаеш ли, не мога да пратя сина си да каже на баща си Сетебос за Тихия — меко каза вещицата.

— Зная, че това… нещо… не е твой син — каза Никой. — Сътворила си го от лайна и дефектна ДНК в пълен със зелена слуз резервоар.

Калибан изсъска и отново започна с отвратителното си неразбираемо дърдорене. Сикоракса му махна да млъкне.

— Знаеш ли, че точно в момента твоите моравекски приятели извеждат на орбита над седемстотин черни дупки? — попита тя.

Никой сви рамене.

— Не, но се надявах да го направят.

— Къде са ги намерили?

— Знаеш откъде трябва да са се появили. Седемстотин шейсет и осем бойни глави с черни дупки. Има само едно място за тях.

— Невъзможно — каза Сикоракса. — Запечатах онова корабокрушение в стазисно яйце преди почти две хилядолетия.

— А двамата със Сави го отворихме преди повече от век — каза Никой.

— Да, гледах как двамата с онази кучка тичахте нагоре-надолу с безнадеждните си дребни интрижки — каза Сикоракса. — Какво по дяволите се надяваше да постигнеш с онези връзки с Илион чрез торинския саван?

— Подготовка — каза Никой.

— За какво? — разсмя се Сикоракса. — Да не би да смяташ, че тези две раси на човешкия вид някога ще се срещнат? Стига глупости. Гърците и троянците и техните издънки ще излапат твоите наивни старостилни човеци на закуска.

Никой сви рамене.

— Спри тази война с Просперо и да видим какво ще стане.

Сикоракса стовари бокала на съседната маса.

— Да напусна бойното поле, докато копелето Просперо остава на него? — рязко каза тя. — Не говориш сериозно.

— Напротив — отвърна Никой. — Старата същност на име Просперо е съвсем луда. Дните му са преброени. Но ти можеш да се махнеш, преди същата лудост да обхване и теб. Да се махаме оттук, Цирцея. Ти и аз.

— Да се махаме? — Гласът на вещицата бе много нисък и крайно недоверчив.

— Зная, че тази скала има термоядрени двигатели и генератори на брана-дупки, които могат да ни отведат до звездите, че и отвъд тях. Ако се отегчим, ще преминем през вратата на Калаби-Яу и ще се любим през цялата богата вселена на историята — ще можем да се срещаме на различна възраст и да носим различни тела с такава лекота, с каквато сменяме дрехите си, да пътуваме през времето и да се срещаме със самите себе си, докато се любим, да спираме дори самото време, за да можем да вземем участие в собственото ни любене. Тук разполагаш с достатъчно храна и въздух, за да ни е удобно и хиляда години — или десет хиляди, ако ти се хареса.

— Забравяш — каза Сикоракса и отново закрачи напред-назад. — Ти си смъртен. След двадесет години ще сменям омърляните ти гащи и ще те храня с лъжичка. След четиридесет ще си мъртъв.

— Навремето ми предложи безсмъртие. Възстановителните резервоари са все още на острова ти.

— Ти отхвърли безсмъртието! — изкрещя Сикоракса, вдигна тежкия бокал и го запрати към него. Никой се извърна, но краката му не помръднаха от мястото, където се бяха заковали. — Отхвърляше го отново и отново! — продължи да крещи тя, дереше страните си с нокти. — Хвърляше го в лицето ми, за да се върнеш при безценната си… Пенелопа… всеки път, неизменно. Надсмиваше ми се.

— Не и сега. Ела, махни се оттук с мен.

Лицето й бе изкривено от гняв.

— Трябва да оставя Калибан да те убие и да те изяде. Ще се смея, докато изсмуква мозъка от раздробените ти кости.

— Тръгни с мен, Цирцея — каза Никой. — Активирай факсовете и функциите, пусни старите Херкулесови ръце и другите ненужни играчки и ела с мен. Бъди отново моята любовница.

— Ти си стар — изсумтя тя. — Стар, покрит с белези и побелял. Защо да избирам старец вместо този изпълнен с живот младеж? — Тя погали бедрото и отпуснатия пенис на очевидно хипнотизирания и неподвижен по-млад Одисей.

— Защото този Одисей няма да те напусне през вратата на Калаби-Яу след седмица, месец или осем години, както ще стори младият — каза Никой. — И защото този Одисей те обича.

Сикоракса издаде задавен звук, който приличаше на ръмжене. Калибан го повтори като ехо.

Никой бръкна под туниката си и извади тежкия пистолет, който бе скрил под широкия пояс на кръста си.

Вещицата спря да крачи и севтренчи в него.

— Не си помисляй, че с това нещо можеш да нараниш мен.

— Не съм го донесъл да наранявам теб — каза Никой.

Тя стрелна с виолетовия си поглед замръзналия млад Одисей.

— Да не си полудял? Знаеш ли каква бъркотия ще предизвика това на квантово ниво? Играеш си с хаоса дори само като си мислиш за подобни неща. Ще разрушиш цикъла, който върви по хиляди нишки от хиляди…

— Който върви прекалено дълго — каза Никой. И стреля шест пъти. Всеки изстрел сякаш бе по-гръмък от предишния. Шестте тежки куршума се забиха в голия Одисей, разкъсаха гръдния му кош, направиха на пихтия сърцето му, улучиха го точно между очите.

Тялото на младия мъж се тресеше от ударите, после се свлече на пода, като остави червени следи по копринените възглавници и растяща локва кръв върху мраморните плочи.

— Решавай — каза Никой.

83.

Не зная дали се телепортирах сам чрез собствената си вградена способност, или просто защото държах Хефест за ръкава, докато той се телепортираше. Няма значение. Тук съм.

Тук, в дома на Одисей. Някакво куче лае като полудяло, докато заедно с Хефест и Ахил изникваме от нищото, но само един поглед на нахлупилия кървавия си шлем мъжеубиец е достатъчен и песът с вой