Олимп

Зевс изкрещява отново, но преди да успее да се свие, Ахил вече е измъкнал цял метър сиво черво — блестяща божествена вътрешност — и го увива няколко пъти около един от четирите стълба на огромното Одисеево ложе, след което го завързва на здрав възел.

„Този стълб е живата маслина, около която Одисей е изградил спалнята и леглото“ — замаян си мисля аз. Запомнените още от детство стихове от „Одисея“, в които Одисей говори на съмняващата се Пенелопа, нахлуват в главата ми:

„В двора израснала бе дълголиста огромна маслина,
пищно разперила клони, със ствол като мощна колона.
Около него съзидах сам спалнята и я въздигнах
с каменни плътни стени, над стените й покрив положих,
яки двукрили врати приковах със страни прилепени,
после отсякох венеца и раззеленелите клони,
ствола над корен отрязах и дънера ловко, грижливо
с брадва открая пригладих, с връвта по отвес изравних и
вещо подпора издялах, навсякъде дупки просвердлих.
Ето от нея започнал, сковах сам леглото, покрих го
с пълна украса от слонова кост, от сребро и от злато,
с пурпурен ремък от кожа на вол след това го пронизах“.

Сега ремъкът от волска кожа е станал още по-пурпурен — Зевс се мъчи да се освободи от въжето от собственото му черво. Златен ихор и съвсем човешка червена кръв се леят от гърлото му, по лицето и от корема. Ослепен от собствената си болка и кръв, могъщият Зевс размахва ръце и се мъчи опипом да открие мъчителя си. Всяко движение и напън изважда още от блестящите му сиви вътрешности. Писъците му карат дори невъзмутимия Хефест да запуши уши.

Ахил пъргаво отскача извън обсега му и приближава с танцови стъпки само колкото да съсича и отрязва ръцете, краката, бедрата, пениса и ахилесовите сухожилия на слепия бог.

Зевс рухва по гръб, все още завързан за маслинения стълб на леглото с десетина метра сиво черво, но нали е безсмъртно същество, все още продължава да се мята и да вие, да разпръсква ихор по тавана и да рисува сложни фигури с божествената си артериална струя.

Ахил излиза от помещението и се връща с бойния си меч. Приковава мятащата се лява ръка на Зевс с обутия си в боен сандал крак, вдига високо оръжието и замахва надолу с такава сила, че острието минава през врата на Гръмовержеца и изкарва искри от каменния под.

Главата на бащата на всички богове се отделя от тялото и се търкулва под леглото.

Героят се отпуска на окървавеното си коляно и сякаш натиква лицето си в огромната отворена рана, която доскоро бе бронзовият мускулест корем на Зевс. В продължение на една ужасяваща секунда съм сигурен, че Ахил яде вътрешностите на сразения си противник — лицето му е скрито в коремната кухина, от човек се е превърнал в същински хищник, в побеснял вълк.

— Аха! — крещи бързоногият мъжеубиец и измъква някаква огромна, все още пулсираща маса от блестящата сива бъркотия.

Зевсовият черен дроб.

— Къде е проклетото куче на Одисей? — пита сам себе си Ахил с блеснали очи. Оставя ни, за да изнесе черния дроб и да го хвърли на кучето Аргус, скрило се някъде из двора.

Двамата с Хефест бързо отстъпваме, за да му направим път.

Когато звукът от стъпките на мъжеубиеца — богоубиеца — заглъхва, двамата с бога на огъня оглеждаме стаята.

Като че ли няма нито един квадратен сантиметър от леглото, пода, тавана или стените, който да не е омазан с кръв.

Огромното обезглавено тяло на каменния под, все още завързано за маслинения стълб, продължава да трепери и да се мята, окървавените пръсти се свиват и отпускат.

— Мама му стара! — възкликва Хефест.

Искам да извърна очи, но не мога. Искам да изляза навън и да повърна тихомълком някъде, но не съм в състояние.

— Какво… как… той още ли е… отчасти… жив? — задавено успявам да изрека.

Хефест се обръща към мен с най-безумната си възможна усмивка.

— Зевс е безсмъртен, забрави ли, Хокънбери? Дори и сега агонизира. Ще изгоря парчетата му в Небесния огън. — Навежда се и взема късия нож, който е използвал Ахил. — Ще изгоря и богоубийственото острие на Афродита. Ще го стопя и ще излея нещо ново. Може би паметна плоча в чест на Зевс. Изобщо не трябваше да го изработвам за оная кръвожадна кучка.

Примигвам и поклащам глава, след което сграбчвам приведения бог на огъня за тежкия кожен пояс.

— Какво ще стане сега? — питам го.

Хефест свива рамене.

— Просто каквото се уговорихме, Хокънбери. Нюкта и мойрите, които винаги са управлявали вселената — поне тази вселена, — ще ми позволят да седна на златния трон на Олимп, след като свърши тази безумна втора война срещу титаните.

— Откъде знаеш кой ще победи?

Неравните му бели зъби лъсват на фона на черната му брада.

От двора се дочува глас.

— Ела, куче… ела, Аргус… ела, къци-къци. Добро куче. Виж какво съм ти донесъл… добро куче.

— Не случайно наричат мойрите „Съдби“, Хокънбери — казва Хефест. — Войната ще е дълга и гадна, ще се води повече на Илион-Земя, отколкото на Олимп, но малцината оцелели олимпийци ще победят… отново.

— Но нещото… онзи облак… онзи Глас…

— Демогоргон се върна в Тартара — избуботва Хефест. — Изобщо не му пука какво се случва сега на Земята, на Марс или пък на Олимп.

— Моите хора…

— На твоите хубавки гръцки приятели са им го начукали здравата отзад — казва Хефест и се ухилва на собственото си остроумие. — Но ако ще се почувстваш по-добре, същото се отнася и за троянците. Всеки останал на Илион-Земя ще бъде подложен на кръстосан огън през следващите петдесет до сто години, докато трае войната.

Сграбчвам пояса му по-силно.

— Трябва да ни помогнеш…

Той маха ръката ми с такава лекота, с каквато възрастен би се освободил от вкопчило се в него двегодишно дете.

— Не трябва да правя абсолютно нищо, Хокънбери.

Изтрива уста с опакото на ръката си, поглежда към агонизиращото нещо на пода и добавя:

— Но в този случай ще направя изключение. Телепортирай се до окаяните си ахейци и при онази твоя жена в града и им кажи на всичките да си разкарат задниците от всички кули, стени и сгради. След няколко минути в стария Илион ще има земетресение девета степен. Трябва да изгоря това… нещо… и да закарам нашия герой обратно на Олимп, за да се опита да уговори Лечителя да събуди мъртвата му мацка.

Ахил се връща. Свирка си с уста и чувам драскането на нокти по камък. Аргус го следва предано.

— Върви! — казва Хефест, богът на огъня и занаятите.

Посягам за медальона си, осъзнавам, че не е у мен, давам си сметка, че не ми е нужен, и се телепортирам колкото се може по-надалеч.