Олимп

— Сега името ми е Никой. Поласкан съм да те видя отново, Цирцея.

Жената се усмихна.

— Е, значи и двамата сме се променили. Сега за света и за самата себе си съм Сикоракса, мой покрит с белези Одисее.

Младият Одисей понечи да стане, ръцете му се свиха в юмруци, но Сикоракса направи едно движение с лявата си ръка и той падна върху възглавниците.

— Ти си Цирцея — каза мъжът, който се нарече Никой. — Винаги си била Цирцея. Винаги ще бъдеш Цирцея.

Сикоракса съвсем слабо сви рамене и тежките й гърди се олюляха. Младият Одисей се бе проснал вляво от нея. Тя потупа свободните възглавници отдясно.

— Седни до мен… Никой.

— Не, Цирцея, благодаря — отвърна облеченият в туника, шорти и сандали мъж. — Ще остана прав.

— Ще дойдеш и ще седнеш до мен — с напрегнат глас каза Сикоракса и направи сложно движение с дясната си ръка. Пръстите й се движеха в точно определен ред.

— Не, благодаря, ще остана прав.

Тя примигна. Този път изненадата й бе по-голяма, доколкото можеха да преценят моравекските анализатори на мимиките и емоциите.

— Моли20 — каза Никой. — Мисля, че ти е познато. Прави се от рядък черен корен, от който всяка есен се ражда по едно млечнобяло цвете.

Сикоракса бавно кимна.

— Боже мой, доста си попътувал. Но нима не си чул? Хермес е мъртъв.

— Това няма значение — каза Никой.

— Всъщност наистина няма. Как стигна дотук, Одисее?

— Никой.

— Как стигна дотук, Никой?

— Използвах стария скутер на Сави. Трябваха ми почти четири дни пълзене от една орбитална буца до друга, като през цялото време се криех от онези твои роботизирани пазачи или им избягвах в стелт режим. Трябва да разкараш тези неща, Цирцея. Или аероскутерите трябва да бъдат оборудвани с тоалетни.

Сикоракса тихо се засмя.

— И защо да се отървавам от прехващачите?

— Защото те моля.

— И защо ми е да правя каквото ме помолиш, Оди… Никой?

— Ще ти кажа, когато приключа с исканията си.

Калибан изръмжа зад гърба на Одисей. Човекът не му обърна внимание.

— Непременно — каза Сикоракса. — Продължавай с исканията си.

По усмивката й личеше, че въпросните искания не я вълнуват ни най-малко.

— Първо, както казах, махни орбиталните прехващачи. Или поне ги препрограмирай така, че космическите апарати да могат отново да се движат безопасно в пръстените и между тях…

Усмивката на лицето на Сикоракса не изчезна. Но и гримираните й в пурпур виолетови очи не станаха по-топли.

— Второ — продължи Никой, — искам да премахнеш сдържащото поле над Средиземноморския басейн и да вдигнеш полетата на Херкулесовите ръце.

Вещицата се изсмя.

— Ама че необичайно искане. Образувалото се цунами ще причини истинска катастрофа.

— Ще го направиш постепенно, Цирцея. Зная, че можеш. Напълни отново басейна.

— Преди да продължиш, искам да чуя поне един довод защо да го правя — студено каза тя.

— В Средиземноморския басейн има неща, с които старостилните човеци няма да разполагат в близко бъдеще.

— Имаш предвид депата — каза Сикоракса. — Космическите кораби, оръжията…

— Много неща — каза Никой. — Пусни винотъмното море да изпълни отново Средиземноморския басейн.

— Може и да не си забелязал при пътешествията си, но старостилните човеци са на границата на изчезването — каза Сикоракса.

— Забелязах. И въпреки това искам да напълниш Средиземноморския басейн. Внимателно и бавно. И докато го правиш, да махнеш онази щуротия Атлантическия пролом.

Сикоракса поклати глава и вдигна чашата с двете дръжки, за да отпие глътка вино. Не предложи на Никой. Младият Одисей лежеше по гръб с изцъклен поглед, очевидно неспособен да помръдне.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Не — каза Никой. — Освен това искам да активираш всички факс възли за старостилните хора, всички функции и останалите на екваториалния и полярния пръстен възстановителни резервоари.

Сикоракса не отговори.

— И накрая — каза Никой, — искам да пратиш опитоменото си чудовище долу да каже на Сетебос, че Тихия идва на тази Земя.

Калибан изсъска и изръмжа.

— Май дошло е време да отскубнем здравите крака на човечето и да му оставим чуканчета, на които да клечи и да си помисли. Той могъщ е и е Господар, и този нещастник ще получи червей — не, два червея — заради това, че произнася името му всуе.

— Тишина! — отсече Сикоракса и се изправи. В голотата си изглеждаше по-царствена от всяка кралица с всичките й регалии. — Никой, Тихия идва ли на тази Земя?

— Мисля, че да.

Тя като че ли се отпусна, взе чепка грозде от купата върху възглавниците и я предложи на Никой. Той поклати глава.

— Искаш прекалено много от мен за един стар и не-Одисей — меко каза тя и закрачи между покритото с възглавници ложе и мъжа. — Какво ще ми дадеш в замяна?

— Ще ти разкажа за пътешествията си.

Сикоракса отново се изсмя.

— Зная за пътешествията ти.

— Този път не знаеш. Тези продължиха двадесет години, не десет.

Прекрасното лице на вещицата се изкриви в нещо, което моравеките интерпретираха като презрителна физиономия.

— И винаги търсиш едно и също… твоята Пенелопа.

— Не — отвърна Никой. — Не и този път. Този път, когато прати младия мен през портата Калаби-Яу, в своите скитания в пространството и времето, които за мен продължиха двадесет години, търсих теб.

Сикоракса спря и го зяпна.

— Теб — повтори Никой. — Моята Цирцея. Обичахме се добре и правихме любов много пъти през тези двадесет години. Откривах те в твоите превъплъщения като Цирцея, Сикоракса, Алис и Калипсо.

— Алис? — изненада се вещицата.

Никой само кимна.

— Тогава имах ли междинка между предните зъби?

— Да.

Сикоракса поклати глава.

— Лъжеш. Във всички потоци на реалността всичко е едно и също, Одисее-Никой. Спасявам те, измъквам те от морето, помагам ти, храня те с медовина и най-отбрана храна, лекувам раните ти, къпя те, показвам ти плътска любов по начин, за който само можеш да мечтаеш, предлагам ти безсмъртие и вечна младост, а ти винаги си тръгваш. Винаги ме напускаш заради онази шавлива кучка Пенелопа. И заради сина си.

— През изминалите години видях сина си — каза Никой. — Израснал е прекрасен мъж. Вече нямам нужда да го виждам отново. Искам да остана с теб.