Олимп

Кейсман, Кейман, Греоги и Едид стояха на ръба на Ямата и се целеха в съществото долу. Останалите се приближиха още повече.

— Хана, салът напълно ли е зареден? — попита Ада.

— Да — отвърна младата жена. — Първата пратка багаж е на борда, има място и за десет души. След това ще можем да качваме по четиринадесет на всяко пътуване.

— Колко време ти е нужно за достигане до острова и разтоварване?

— Четиридесет и две минути — каза Лейман и потърка чуканчетата на липсващите пръсти на дясната си ръка. — Тридесет и пет, когато са само хора.

— Много е — каза Ада.

Хана пристъпи по-близо до огъня, който бяха запалили до Ямата.

— Ада, пътуването до острова отнема петнадесет минути в едната посока. Машината просто не може да лети по-бързо.

— Аероскутерът щеше да стигне за по-малко от минута — обади се Лоус, един от най-ядосаните от обитателите на Ардис. — Можехме да се прехвърлим всички за по-малко от десет минути.

— Да, но сега аероскутера го няма — каза Ада безизразно. Неволно погледна на югозапад, към реката и острова, но и към гората, в която чакаха петдесет-шестдесет хиляди войникси.

Никой бе прав. Дори и цялата колония да избягаше на острова, войниксите щяха да стигнат дотам след броени часове — а може би и след минути. Макар факс възелът на Ардис все още да не работеше — там имаше денонощно хора, които непрекъснато го изпробваха, — войниксите се прехвърляха. По някакъв начин го умееха. Ада осъзна, че на целия свят няма място, където да са в безопасност от убийците.

— Да приготвим вечеря — високо каза тя. Всички чуваха неприятния глас на изчадието в умовете си.

„Мамо, тате, време е да изляза оттук. Отворете скарата, иначе аз ще го направя. Вече съм по-силен. Гладен съм. Искам при вас, мамо, тате“.

Греоги, Деймън, Хана, Елиън, Боуман, Едид и Ада разговаряха до късно през нощта. Над тях, както винаги, безмълвно проблясваха и се въртяха екваториалният и полярният пръстен. Големият черпак бе увиснал ниско над хоризонта на север. Лунният сърп приличаше на нокът.

— Мисля да се откажем от идеята за острова и утре по изгрев да започнем да евакуираме колкото се може повече хора до Голдън Гейт при Мачу Пикчу — каза Ада. — Трябваше да го направим още преди седмици.

— На тъпия въздушен сал ще му трябват седмици, за да стигне до Голдън Гейт — каза Хана. — Освен това може да се счупи и така и да не стигне дотам. Никой не е тук да го оправя и хората в сала ще се окажат в безизходица.

— С нас е свършено, ако се счупи и тук — каза Деймън. Докосна Хана по рамото, тъй като младата жена като че ли оклюма. — Ти свърши изумителна работа, като го поддържаш в работно състояние, Хана. Но това е технология, която просто не разбираме.

— От каква ли технология изобщо разбираме? — промърмори Боуман.

— От арбалети — каза Едид. — Станали сме направо майстори в изработването на арбалети.

Никой не се разсмя. Няколко минути всички мълчаха.

— Припомнете ми защо войниксите не могат да се доберат до жилищните райони на онзи мост при Мачу Пикчу — каза Едид.

— Жилищните мехури са като гроздове — каза Хана, която бе прекарала там най-дълго от останалите. — Само дето са свързани помежду си. Прозрачна пластмаса или нещо подобно. Технологията е от Изгубената ера, а може да е и постчовешка — някакъв вид силово поле непосредствено над повърхността на стъклото. Войниксите просто се пързалят по него.

— Нещо такова имаше и по прозорците на трактора, с който Сави ни откара от Ерусалим до Средиземноморския басейн — каза Деймън. — Тя го нарече поле с нулево триене, против дъждовете. Обаче свърши работа и против войниксите и калибаните.

— С удоволствие бих видял някой от онези калибани. И самото същество Калибан, за което споменахте — каза Елиън. Устата и цялото лице на плешивия мъж сякаш винаги изразяваха сила и любопитство.

— Не, и двете гледки не биха ти доставили никакво удоволствие — тихо каза Деймън. — Особено истинският Калибан. Повярвай ми.

Последва тишина. Накрая Греоги каза онова, което мислеха всички.

— Ще трябва да теглим сламки… да хвърляме жребий. Четиринадесет отиват до Моста. Могат да вземат оръжия, вода и амуниции, може би да ловуват по пътя. Другите оставаме.

— Четиринадесет от петдесет и четирима с шанс за оцеляване? — обади се Едид. — Не ми се струва справедливо.

— Хана ще бъде една от заминаващите — каза Греоги. — Ще върне въздушния сал, ако първите четиринадесет се доберат до Моста.

Хана поклати глава.

— Можеш да управляваш машинарията толкова, колкото и аз, Греоги. Можем да научим и всеки друг да го прави не по-зле. Не искам да попадам автоматично на първия курс, а знаеш… знаеш… че няма да има втори. Не и като се има предвид в какво състояние е салът. Не и при продължаващите да се събират войникси. Не и с този сетебос, който с всеки час става все по-силен и по- силен. Четиринадесет души ще имат шанс да останат живи. Останалите ще умрат тук.

— Тогава да решаваме веднага щом се съмне — каза Ада.

— Може да се стигне до сбивания — каза Елиън. — Хората са разгневени, гладни, негодуват. Може и да не пожелаят да теглят сламки, за да се разбере кой ще живее и кой ще умре. Може да се втурнат моментално към сала, или след като се окаже, че не им се е паднало място.

Ада кимна.

— Деймън, вземи десетима от най-добрите си хора и им нареди да заобиколят сала и да го пазят още преди да съм свикала събранието. Едид, ти и приятелите ти се опитайте тихомълком да съберете колкото се може повече от свободните оръжия.

— Повечето хора вече спят с пушките си — каза русокосата жена. — Няма да позволят на никого да им ги отнеме.

— Направи каквото можеш. Ще говоря с всички. Ще им обясня защо това е единствената надежда.

— Изгубилите ще искат да бъдат извозени до острова — каза Греоги. — Най-малкото това.

Боуман кимна.

— Аз лично бих искал. И ще искам, ако не изтегля печеливша сламка.

Ада въздъхна.

— Това няма да ни донесе нищо добро. Убедена съм, че островът е просто друго място за умиране… войниксите ще са там минути след нас, ако бебето сетебос не е там да ни защитава. Но ще го направим. Ще откараме онези, които искат да отидат, а след това четиринадесетимата ще заминат за Моста.

— Ще бъде загуба на време — каза Хана. — И само ще натовари още повече сала.

Ада разпери ръце.

— Но и може да не позволи на хората да се избият помежду си, Хана. Салът дава шанс на четиринадесет души. А останалите трябва да изберат къде да останат и да умрат. Това все пак е нещо — ако не друго, то поне илюзия за възможност за избор.

Никой нямаше какво да добави, така че се разотидоха по палатките и постелките си.

Хана тръгна след Ада и я хвана за ръка.

— Ада — прошепна младата жена, — имам чувството, че Харман е все още жив. Надявам се да си сред четиринадесетте.

Ада се усмихна и белите й зъби проблеснаха на светлината на пръстените.

— Аз също имам чувството, че Харман е жив, мила. Но няма да бъда от четиринадесетимата. Няма да участвам в тегленето на жребия. Оставам в Ардис.

В края на краищата от целия им план не излезе нищо.