— Има — избоботи Орфу. — Обаче шансовете някоя да се активира, ако се размотаваме тук цяла година или повече, са сто процента. Така че по-добре да го направим по този начин.
Манмът докосна един от манипулаторите на йониеца и кимна в знак на съгласие. Беше сигурен, че радарите на Орфу са регистрирали знака му.
По канала се разнесе неприветливият глас на Сума IV:
— И какво смятате да правите с всичките тези бойни глави и техните седемстотин шейсет и осем черни дупки, след като ги натоварите в подводницата?
— Ще дойдете да ни вземете — каза Манмът. — Спускателният кораб ще изведе „Смуглата дама“ и товара й смърт в космоса и ще пуснем дупките по пътя им.
— Спускателният кораб не е конфигуриран да лети отвъд пръстените — рязко отсече Сума IV. — А левкоцитните роботизирани бойни дрони в п– и е-пръстените със сигурност ще се нахвърлят върху нас.
— Ваш проблем — избоботи Орфу. — Сега се захващаме за работа. Ще ни трябват десет-дванайсет часа да разпарчетосаме бойните глави и да ги натоварим в „Смуглата дама“. Най-добре да сте измислили някакъв план, когато излезем на повърхността. Знаем, че разполагате и с други кораби освен „Кралица Маб“ — маскирани, отвъд пръстените или каквото е там. Гледайте да посрещнете спускателния кораб на ниска орбита и да ни отървете от тези боклуци. Не сме изминали целия път до Земята само за да я унищожим.
— Съобщението ви е прието — каза Астейг/Че. — Уведомяваме ви, че си имаме посетител. Точно в момента един малък кораб — аероскутер, доколкото мога да преценя — каца на орбиталния остров на Сикоракса.
80.
Никакви церемонии не съпътстваха заминаването на Никой. В един момент той седеше в реещия се над земята аероскутер и бъбреше със стоящите до него Деймън, Хана и Том, а в следващия машината се наклони почти вертикално, силовото й поле притисна пилота в седалката, аероскутерът се изстреля в небето като иглен залп и след секунди изчезна в ниските сиви облаци.
Ада се почувства измамена. Искаше й се да има решаваща дума относно приятеля си, когото навремето познаваше като Одисей.
Решението за предоставянето на аероскутера на Никой бе взето само с един глас в повече. На всичкото отгоре решаващата дума бе не на някой от обитателите на Ардис, а на Елиън, плешивия водач на шестимата бегълци от Хъджис Таун, които бяха дошли с Хана и Никой на въздушния сал.
Гласувалите против отстъпването на аероскутера обитатели на Ардис побесняха. Имаше настояване за повторно гласуване. В гнева си хората се разкрещяха и дори започнаха да вдигат иглените пушки.
Ада застана насред настръхналата тълпа и обяви с висок и спокоен глас, че въпросът вече е решен. На Никой трябва да му се позволи да заеме аероскутера, но да го върне при първа възможност. Напомни, че разполагат с въздушния сал, сглобен от Никой и Хана на Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Аероскутерът можеше да носи само шестима, докато салът побираше до четиринадесет души при нужда да побягнат към острова. Въпросът бе уреден.
Пушките бяха свалени, но недоволното мърморене продължи. През следващите часове стари приятели избягваха да погледнат Ада в очите и тя знаеше, че е използвала и последните си остатъци авторитет като лидер пред обитателите на Ардис.
Никога не се бе чувствала по-самотна от сега, след като Никой изчезна с аероскутера. Докосна леко издутия си корем. „Малки човече, сине или дъще на Харман, няма да си простя до края на живота си, ако това бе грешка, която те излага на опасност“.
— Ада? — обади се Деймън. — Можем ли да поговорим насаме?
Отидоха оттатък северната палисада до мястото, където навремето се намираше пещта на Хана. Деймън й разказа за срещата си с постчовека, който се бе представил като Мойра. Описа й как изглеждала досущ като Сави на младини и как останала невидима за другите по време на събранието и гласуването.
Ада бавно поклати глава.
— Това е съвсем безсмислено, Деймън. Защо му е на някакъв постчовек да се явява в образа на Сави и да остава невидим за останалите?
— Не зная — каза Деймън.
— Каза ли нещо друго?
— Обеща да ми каже нещо за Харман след събранието, ако й позволя да присъства.
— И? — Сърцето на Ада заби толкова силно, че отначало й се стори, че детето се е размърдало в утробата й — толкова жадна бе да чуе новините.
— След това каза само: „Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой“ — отвърна Деймън.
Ада го накара да го повтори още два пъти, после каза:
— Това също е съвсем безсмислено.
— Зная — каза Деймън. Беше оклюмал, с отпуснати рамене. — Опитах се да я накарам да обясни, но тя… изчезна. Просто се изпари.
Ада го изгледа изпитателно.
— Сигурен ли си, че това наистина се е случило, Деймън? Всички работим прекалено много, спим твърде малко и непрекъснато сме под напрежение. Сигурен ли си, че призракът е бил истински?
Деймън също я изгледа. Погледът му бе ядосан и същевременно изпълнен със съмнение. Не каза нищо.
— Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой — промърмори Ада. Огледа се. Хората се бяха заели със следобедните си задачи, но работните екипи се бяха разделили на групички, гласували по един и същи начин. Никой не разговаряше с плешивия Елиън. Ада с мъка потисна напиращите ридания.
Нито Никой, нито аероскутерът се върнаха този ден. Нито пък на следващия. И на по-следващия.
На третия ден Ада пое на управлявания от Хана несигурен въздушен сал заедно с ловния екип на Деймън отвъд кръга на войниксите и се опита да прецени броя на безглавите корубести убийци. Беше прекрасна утрин — никакви облаци, синьо небе и топли ветрове, миришещи на пролет. Лесно забеляза, че броят на войниксите зад трикилометровия радиус от Ямата се е увеличил.
— Трудно е да се прецени — прошепна тя на Деймън, макар да се намираха на триста метра над чудовищата. — Само на ей онази поляна трябва да са триста-четиристотин. Никога не ни се е налагало да броим толкова много неща. Какво мислиш? Петнайсет хиляди като цяло? Или повече?
— Повече, доколкото мога да преценя — спокойно отвърна Деймън. — Мисля, че сме обградени поне от тридесет-четиридесет хиляди.
— Не се ли уморяват да стоят така? — попита Ада. — Нямат ли нужда да ядат? Да пият?
— Очевидно не — каза Деймън. — Навремето, когато ги смятахме за машини-слуги, никога не съм виждал някой да яде, да пие или да се уморява. А ти?
Ада не отговори. Онези времена й изглеждаха прекалено далечни, за да се замисля за тях, макар да бяха свършили преди по-малко от година.
— Петдесет хиляди — промърмори Деймън. — Вероятно сега са към петдесет хиляди и всеки ден се прехвърлят нови.
Хана насочи сала на запад в търсене на дивеч.
На четвъртия ден бебето сетебос в Ямата беше пораснало колкото едногодишно теле — колкото някое от техните едногодишни телета, избити от войниксите. Представляваше обаче само пулсиращ сив мозък с множество розови ръце на корема, жълти очи, трептящи отвори и още трипръсти длани върху сиви пипала.
„Мамо, мамо — шепнеше нещото в ума на Ада и в умовете на всички останали. — Вече трябва да изляза. Тази яма е прекалено малка и съм много гладен, не мога вече в нея“.
Беше ранна вечер, по-малко от час преди падането на здрача и на поредната дълга и тъмна зимна нощ. Групата се събра около Ямата. Мъжете и жените все още гледаха да се делят на групи според начина, по който бяха гласували. Вече всички носеха иглени пушки и арбалети.
