подводница няма да се чувства добре на открит въздух и суша. Няма да доближаваме пролома.
— Разгледа ли снимките на носа на кораба? — попита Орфу.
— Естествено. В момента са на екрана пред мен — каза Манмът. — Има сериозни поражения, но това не ни засяга. Можем да се доберем до ракетите оттук.
— Не, имам предвид за другите неща по земята — каза Орфу. — Радарните ми данни може и да не са толкова добри колкото твоите оптични изображения, но съм почти сигурен, че една от купчините там е човешко същество.
Манмът впери поглед в екрана. Спускателният кораб бе направил голяма серия снимки и им ги прехвърли, преди да продължи.
— И да е било човешко същество, то е отдавна мъртво — каза той. — Сплескано е, крайниците му са под неестествен ъгъл, изглежда изсъхнало. Не ми се вярва. По-скоро умовете ни просто се опитват да създадат форма от нищото. Доста отпадъци има наоколо.
— Добре. — Орфу явно си даваше сметка какви са им приоритетите. — Какво да правя, за да се подготвя?
— Просто си стой на мястото — каза Манмът. — Слизам да те взема. Ще излезем заедно.
„Смуглата дама“ се спусна на дъното на по-малко от десет метра от кърмата на потопената древна машина. Орфу се бе чудил как ще излязат през вратата на товарния отсек, която се намираше в долната част, но въпросът се изясни, след като Манмът извади късите крака на европейската подводница.
Манмът бе влязъл през вътрешния шлюз и бе установил пряка връзка с големия си йонийски приятел, докато внимателно пълнеше помещението с водата на земния океан, изравняваше налягането и отваряше вратите на товарния отсек. Накрая откачи Орфу от многобройните му връзки и двамата плавно се спуснаха на океанското дъно.
Макар да изглеждаше напукана и древна, корубата на Орфу не пропускаше вода. Когато той прояви любопитство към показателите на налягането върху обвивката си и различните части на тялото си, Манмът му обясни.
Атмосферното налягане горе, на някой теоретичен плаж или непосредствено над повърхността на океана, бе сравнително постоянно — един килограм на квадратен сантиметър. На всеки десетина метра — всъщност на всеки тридесет и три фута, уточни Манмът, използвайки старите мерки на Изгубената ера, с които Орфу също боравеше съвсем спокойно — налягането се увеличаваше с една атмосфера. Така на дълбочина тридесет и три фута налягането бе два килограма на квадратен сантиметър. На шейсет и шест фута налягането бе три атмосфери и т.н. На дълбочината, на която се намираха сега — над двеста и тридесет фута — налягането бе над осем атмосфери върху всеки квадратен сантиметър от корпуса на „Смуглата дама“ и телата на моравеките.
И двамата бяха конструирани да издържат много по-големи налягания, макар Орфу да бе свикнал на
Като стана дума за радиация, тук тя бе в изобилие. И двамата я бяха регистрирали, а „Дамата“ се зае да я наблюдава и да им предава показанията. Лъчението не бе опасно за моравеки с дизайн като техния, но усещането за преминаващите през телата им неутронни и гама-лъчи все пак привлече вниманието им.
Манмът обясни, че ако са човешки същества и дишат бутилиран стандартен земен въздух, представляващ смес от 21% кислород и 79% азот, при налягане от 8 атмосфери натрупващите се и разширяващи се азотни мехурчета ще окажат гибелно въздействие върху тях — ще предизвикат азотна наркоза, ще изкривят преценките и емоциите им и ще направят излизането им на повърхността невъзможно без дълги часове на декомпресия на различни дълбочини. Моравеките обаче дишаха чист О-две и дихателните им системи компенсираха увеличеното налягане.
— Да хвърлим един поглед на противниците? — предложи Орфу от Йо.
Манмът тръгна напред. Докато се катереше предпазливо по заобления корпус на потъналата подводница, тинята около тях се вдигна като същинска прашна буря.
— Можеш ли още да виждаш през финия радар? — попита Манмът. — Тази гадост ме ослепява във видимите честоти. Чел съм за нея във всички стари земни истории за спускане под вода. Първият водолаз на дъното или вътре в някой потънал кораб ще вижда всичко, докато за всички останали видимостта ще е нула — поне докато тинята и боклуците не се уталожат.
— Нулева видимост, а? — каза Орфу. — Е, добре дошъл в групата, амиго. Детайлният радар, който ползвам в серния пръстен на Йо, ми върши идеална работа тук. Виждам корпуса, гърбицата на ракетния отсек, наблюдателницата — счупеното платно — на тридесет метра пред мен. Ако ти трябва помощ, само кажи. Ще те водя за ръчичка.
Манмът изсумтя и премина на инфрачервено и радарно зрение.
Носеха се над ракетния отсек, на пет метра от самите ракети. И двамата се придвижваха с вградените си дюзи, като внимаваха да не ги насочват към прекатурените бойни глави.
А те си бяха точно прекатурени. Имаше четиридесет и осем ракетни тръби. Люковете на всички бяха широко отворени.
— Изглеждат тежки — отбеляза Манмът по теснолъчевия канал. Разбира се, всяка тяхна дума се предаваше на „Кралица Маб“ и спускателния кораб чрез радиошамандурата, която Манмът бе пуснал от „Смуглата дама“.
— Седем тона. — Орфу бе хванал един от огромните люкове: диаметърът му бе колкото самия йониец.
Екипажът бе наредил на корабния ИИ да отвори четиридесет и осемте люка, но самите ракети все още оставаха отделени от океана с куполи от синьо фибростъкло. От пръв поглед Манмът разбра, че задвижваните до повърхността от огромни количества азот ракети — двигателите им би трябвало да се запалят едва след като достигнат въздуха — с лекота биха пръснали похлупаците от фибростъкло.
Но те не бяха изхвърчали в издигащите се азотни мехури. Двигателите им не се бяха включили. Самите куполи от фибростъкло отдавна се бяха разпаднали и от тях бяха останали само чупливи сини фрагменти.
— Ама че каша — каза Орфу.
Манмът кимна. Каквото и да бе улучило „Меча на Аллах“, бе разрушило кърмата непосредствено над машинното отделение, бе направило на пух и прах двигателите и бе пуснало океана да се втурне по дължината на бумъра. Ударната вълна и водата бяха разбили ракетните отделения и бяха прекатурили самите ракети. Сега тук цареше пълен хаос. Някои от бойните глави все още сочеха приблизително нагоре, но повечето древни, корозирали ракетни двигатели с твърдо гориво бяха отгоре, а бойните глави лежаха погребани в тинята.
— Забрави за лесната шест хиляди деветстотин и дванадесет часова работа — излъчи Орфу. — Толкова ще ни трябва само за да се доберем до някои от бойните глави. И най-вероятно всяко по-сериозно използване на режещия лазер или преобръщането на ракетите ще доведе до взрив.
— Така е — каза Манмът. Сега тинята не му пречеше и той гледаше към бъркотията предимно на оптическите честоти.
— Някой от двама ви да има предложение? — попита премиер интеграторът Астейг/Че.
Манмът едва не подскочи. Знаеше, че всички на „Кралица Маб“ ги наблюдават, но бе толкова погълнат от изследването на корабокрушението, че мисълта за връзката почти бе излетяла от ума му.
— Да — каза Орфу от Йо. — Ето какво ще направим.
Описа процедурата колкото се може по-сбито и без технически термини. Вместо да се опитват да обезвреждат всяка от бойните глави според дългия протокол, изпратен им от премиер интеграторите, йониецът планираше двамата с Манмът да се справят по бързата процедура. Манмът щеше да докара „Смуглата дама“ точно над потопената подводница, да изпъне докрай телескопичните й крака и да се настани над „Меча на Аллах“ като мътеща квачка. Щяха да използват прожекторите на „Дамата“, за да осветяват работната си площадка. След това с режещите лазери щяха да отделят бойните глави от ракетите-носители и с помощта на прости вериги и скрипци да ги пренесат в товарния отсек като кора яйца.
— Няма ли голяма вероятност черните дупки да достигнат критично състояние по време на този груб процес? — попита Чо Ли от мостика на „Кралица Маб“.
