Хефест изключва проектора от месинг и стъкло. Огромният прозорец, свързващ Тартар със Залата на боговете на Олимп, изчезва и всичко отново потъва в сажди, пепел, смрад и червен сумрак. Ахил леко се разкрачва, намества щита си и скрива зад него богоубийствената кама. Няма представа какво ще се случи.
Минава сякаш цяла вечност. Ахил очаква крясъци, викове, настояване Хефест да докаже истинността на образа и звука, ревящи титани, носещи се по скалите големи Лечители… но никой не помръдва, нито една от събралите се гигантски фигури не издава нито звук. Въздухът е толкова наситен с дим, червените отблясъци на лавата са до такава степен филтрирани от пепелта в атмосферата, че Ахил мислено благодари на боговете — поне на един от тях — за лещите на термокожата, които му позволяват да вижда какво става наоколо. Хвърля един бърз поглед към брана-дупката, отворена според Хефест от Нюкта, самата богиня Нощ. Тя все още е на мястото си, на около двеста метра оттук и може би на около петнайсет метра височина. Планира да се опита да достигне тичешком до дупката, ако започне бой и Демогоргон реши да сдъвче ахейския герой и бога-джудже като солети, макар да знае, че ще му се наложи да си пробива път през гигантите и зверовете на всяка стъпка. Готов е.
Мълчанието се проточва. Ветрове вият мрачно над безформените скали и още по-безформените фигури. Вулканът гъргори и бълва, но Демогоргон не произнася нито звук.
— ВСИЧКИ ДУХОВЕ СА ПОРОБЕНИ, ЩО СЛУЖАТ НА ЗЛОТО — накрая проговаря той. — СЕГА САМ ЗНАЕШ ДАЛИ ЗЕВС Е ЗЛО, ИЛИ НЕ.
— Зло ли??? — изревава титанът Кронос. — Синът ми е
— Зевс язди разрухата на собствената си воля. — Съпругата на Кронос Рея има по-висок глас. — Той е позорът на земята и проклятието на Олимп. Трябва да понесе последствията на собствената си невъздържаност. Да загине в предопределената му болка и да бъде обесен от ада на собствените си жестоки вериги.
Проговаря едно чудовище-Лечител и Ахил е смаян, че гласът му е съвсем женски.
— Зевс наистина прекали. Отначало имитира, а сега се подигра със самите Съдби.
— Упадъкът няма по-ужасно име от това на Зевс Узурпатора — прогърмява един от безсмъртните Часове от скалистата си урва.
Ахил се вкопчва в най-близката тресяща се канара. Смята, че вулканът зад Демогоргон изригва, но всъщност това е само приглушеният тътен на събралите се Същества.
— Този претендент трябва да потъне под широките вълни на собствената си гибел — проговаря братът на Кронос, рунтавият титан Крий, от потока лава, в който е застанал. — Сам ще се покача на Олимп, където някога управлявахме, и ще замъкна това кухо нещо в ада, както падат лешояд и змия, вкопчени в безмилостна битка.
— Ужасна формо! Говори! — извиква един многорък колесничар към Демогоргон.
— МИЛОСТИВИЯТ БОГ УПРАВЛЯВА — отеква гласът на огромния безформен Демогоргон сред върховете и долините на Тартар. — ЗЕВС НЕ Е ВСЕМОГЪЩ БОГ. ЗЕВС НЕ ТРЯБВА ПОВЕЧЕ ДА УПРАВЛЯВА НА ОЛИМП.
Ахил е уверен, че забуленият Демогоргон няма крайници, но по някакъв необясним начин гигантът вдига невидима допреди секунда покрита от роба ръка и протяга нещо като ужасни пръсти.
Сякаш по негова команда брана-дупката на двеста метра зад Хефест се издига, увисва над всички присъстващи и започва да се спуска.
— ДУМИТЕ СА БЪРЗИ, ДУМИТЕ СА НАПРАЗНИ — прогърмява Демогоргон, докато около тях се спуска кървавочервен и все повече разширяващ се огнен кръг. — ОТГОВОРЪТ Е ЕДИН — СТРАДАНИЯ УЖАСНИ.
Хефест сграбчва ръката на Ахил. През брадата на бога-джудже играе широка до ушите безумна усмивка.
— Дръж се, хлапе — казва той.
79.
Положението бе безнадеждно, почти безумно, но Манмът бе по-щастлив от всякога.
Спускателният кораб увисна много ниско и пусна „Смуглата дама“ в океана на около петнадесет километра северно от мястото на обезпокоителните критични сингуларности. Сума IV обясни, че не иска сблъсъкът на апарата с водата да задейства откритите 768 черни дупки, намиращи се най-вероятно в бойните глави на древната потопена подводница. Никой не възрази.
Ако имаше човешка уста, Манмът щеше да се хили като кръгъл идиот. „Смуглата дама“ бе проектирана и построена за изследователски и спасителни работи под леда, в непрогледния мрак и при чудовищното налягане на Юпитеровия спътник Европа, но работеше идеално в земния Атлантически океан.
Повече от идеално.
— Де да можеше да го видиш — каза Манмът по вътрешния канал. Двамата с Орфу от Йо отново бяха оставени сами. Никой от останалите моравеки не прояви особено голям интерес от перспективата да доближи 768-те недоразвити, но близки до критичната точка черни дупки. Спускателният кораб вече бе отлетял към следващата точка на разузнаване — този път на източния бряг на Северна Америка.
— Мога да „виждам“ радарни, сонарни, топлинни и други данни — каза Орфу.
— Да, но не е същото. В земния океан има прекалено много
— Не се съмнявам, че е прекрасно — каза Орфу.
— Наистина
— Нима тя забелязва светлината?
— Разбира се — отвърна Манмът. — Работата й е да ми докладва всичко и да избира подходящите сензорни данни в подходящото време. Има достатъчно самосъзнание да забелязва цялата тази разлика в светлината, гравитацията и изумителната красота. И на нея й харесва.
— Добре — избуботи Орфу. — По-добре не й съсипвай удоволствието, като й кажеш защо сме тук и към какво сме тръгнали.
— Знае го. — Манмът не искаше да позволява на големия моравек да съсипе жизнерадостното му настроение. Гледаше около себе си, когато сонарът съобщи за хребет пред тях — там, където бе корабокрушението, — издигащ се от намиращото се на по-малко от осемдесет метра под повърхността
