Точно след изгрев Ада се събуди със стряскане от допира на нечии студени ръце в съзнанието и в утробата си.
„Мамо, намерих си едно малко момченце. Ще остане вътре няколко месеца, докато не го науча на някои неща — на чудесни неща. А сега излизам да си играя!“
Ада изкрещя, когато усети умът от Ямата да докосва развиващия се ум на плода в тялото й.
Бебето сетебос беше огънало пръчките на скарата и промушваше сивия си мозък-тяло през отвора. Съществото вече бе разперило пипалата си на четири и половина метра встрани и трипръстите му ръце се бяха впили дълбоко в земята. Три от отворите му за хранене бяха отворени и дългите, подобни на стъбла месести израстъци вече пиеха мъка, ужас и история от почвата на Ардис. Многобройните му жълти очи бяха изключително ярки. Докато излизаше от Ямата, множеството пръсти на големите розови ръце се люлееха като анемонии на силно течение.
„Мамо, всичко е наред — изсъска-помисли нещото, докато се измъкваше от Ямата. — Само смятам да…“
Ада чу Деймън и останалите да тичат след нея, но не се обърна. Спря, смъкна иглената пушка от рамото си и изстреля цял пълнител в бебето сетебос.
То се завъртя, когато хилядите кристални игли направиха на пихтия част от лявото му полукълбо. Пипалата се стрелнаха към нея.
Ада се извъртя, сложи втори пълнител и го изпразни в гърчещия се мозък.
„Мамммммммооооооооооооооооооооо…“
Ада хвърли пушката, вдигна втората, нагласи я на автоматичен огън, пристъпи три крачки напред сред протягащите се към нея пипала и изстреля цял пълнител игли между жълтите очи в предната част на мозъка.
От множеството усти се разнесе писък и изчадието падна в Ямата.
Ада пристъпи към ръба й, зареди нов пълнител и стреля, без да обръща внимание на виковете и писъците зад себе си. Когато пълнителят се изпразни, сложи друг, прицели се в кървящата сива маса долу и продължи да стреля. После пак. И пак. Мозъкът се разцепи на двете си полусфери и тя ги размаза, сякаш размазваше тиква. Розовите ръце и дългите пипала се гърчеха, но изчадието на Сетебос бе мъртво.
Ада го усети как умира. Последният му умствен писък, изразяващ само и единствено болка, отшумя в умовете им с противно гъргорене, подобно на мръсна вода в канал.
Всички с изключение на стражите се насъбраха около Ямата. Взираха се в нея, усещаха отсъствието на съществото, но все още не бяха в състояние да повярват.
— Е, май няма да се стигне до теглене на сламки — прошепна Греоги в настъпилата тишина.
Внезапно от всички посоки се разнесе шум — бръмчене, свирене, бучене. Беше ужасяващ, все още далечен, но приближаваше все повече и бръмченето и драскането отекваше през гората и в хълмовете.
— Какво… — започна Кейсман.
— Войниксите. — Деймън взе пушката на Ада от ръцете й, сложи й нов пълнител и й я върна. — Идват накуп.
81.
Стоя тук, гледам и слушам как полудява един бог.
Не съм сигурен що за помощ бих могъл да търся на Олимп за моите обкръжени и умиращи ахейци, но сега се намирам в капан — също толкова сигурен, колкото и капанът на гърците, притиснати на брега от приближаващите троянци и очакващи сигурната си смърт. Стоя тук в спарващия хамелеонски костюм, рамо до рамо с хиляди безсмъртни, опитвам се да не дишам, за да не се издам, наблюдавам и слушам как царят на боговете Зевс се обявява за единствен и вечен Всемогъщ Бог.
Не би трябвало да се притеснявам, че ще ме забележат. Боговете около мен са се втренчили в Зевс, безсмъртните им челюсти са увиснали, богоподобните им уста са зейнали широко, а божествените им олимпийски очи гледат невярващо.
Зевс се е побъркал. Тъмните му очи сякаш са се забили в мен, докато дрънка за скорошното си издигане към върховната Божественост. Сигурен съм, че ме вижда. В очите му се чете самодоволното търпение на котка, държаща мишка между лапите си.
Поставям облечената си в дебелата материя длан върху медальона за телепортиране, висящ на гърдите ми под лепнещия маскировъчен костюм.
Но къде да отида? Връщането на брега при ахейците означава сигурна смърт. Пренасянето в Илион да видя Елена означава удоволствия и оцеляване, но пък ще съм предал… предал кого? Гърците дори не ме забелязваха, докато бродех сред тях — поне не и след като Ахил и Одисей изчезнаха от другата страна на затварящата се брана-дупка. Защо да съм лоялен към тях, когато те не са към мен…
Но все пак съм.
Покрай Одисей — само при мисълта за него в съзнанието ми моментално изникват порнографски образи — се сещам, че мога да се телепортирам и на „Кралица Маб“. Това би било най-безопасното място за мен, макар че всъщност нямам
Нищо не е наред. Струва ми се, че каквото и да предприема, то ще е най-обикновено страхливо предателство.
Предателство на кого, за Бога? — питам се, като споменавам напразно името Божие дори докато новият Господ и единственият Всемогъщ Бог във вселената ме гледа право в очите, докато пръска слюнки и довършва заплашителната си високопарна тирада.
Последните думи на Господаря Зевс не са „ИМА ЛИ ВЪПРОСИ?“, но като едното нищо може да е останал сигурен в липсата им поради гробното мълчание, което изпълва Голямата зала на боговете.
И тогава най-внезапно, най-необяснимо — с оглед на реалновремевия ужас на ситуацията — неумиращият педант някъде дълбоко в мен; набеденият учен вместо бившият схоластик бива поразен от Милтънов18 стих на Луцифер —
Нещо изтръгва покрива и горните етажи на Голямата зала на боговете и над главите на всички се разкрива голото небе и нещо огромно и безформено. Заревават ветрове и гласове.
Стената се срутва. Грамадни фигури, някои от които смътно човекоподобни, разбиват зидария, събарят колони, спускат се от небето и се хвърлят срещу насъбралите се богове. Всеки безсмъртен с малко здрав разум се телепортира или си плюе на петите. Аз съм замръзнал на място.
Зевс скача на крака. Златната му броня и оръжията му са на няма и шест метра от мястото, където се намира, но разстоянието е прекалено голямо. Прекалено много фигури приближават прекалено бързо бащата на боговете, за да има възможност да се въоръжи.
Той вдига ръка и я дърпа назад, за да хвърли мълния, да порази враговете си с гръмотевица.
Нищо не се случва.
— Ай! Ай! — крещи Зевс и зяпва невярващо празната си ръка, сякаш гледа предател. — Стихиите не ми се подчиняват!
— НЯМА СПАСЕНИЕ! НЯМА МИЛОСТ! — прогърмява глас от движещата се маса буреносни облаци, надвиснала над полуразрушената сграда и биещите се богове и фигури. — СЛЕЗ СЕГА С МЕН, УЗУРПАТОРЕ. ОНЕЗИ, КОИТО ОСТАВАТ, НЕ ОБИЧАТ ТРОНОВЕ, ОЛТАРИ, СЪДИЙСКИ КРЕСЛА И ВСИЧКИ ОНЕЗИ УЖАСНИ ФОРМИ, ОМРАЗНИ НА БОГ И ЧОВЕК. ЕЛА, УЗУРПАТОРЕ, ТИРАНЕ НА СВЕТА. ЕЛА В НОВИЯ СИ ДОМ — ЧУЖД, ВРАЖДЕБЕН, ПРОТИВЕН, ТЪМЕН И МЪЧИТЕЛЕН.
Освен с оглушителните си децибели, ужасяващият глас е още по-ужасяващ заради спокойствието си.
— Не! — крещи Зевс и се телепортира някъде.
Чувам биещите се край мен безсмъртни да крещят: „Титани!“ и „Кронос!“ и побягвам, моля се да съм останал невидим в моравекския си хамелеонски костюм, тичам навън през падащите колони, покрай сражаващите се фигури, през мълниите, към накъсаното от пламъци синьо небе над върха на Олимп.
Някои от олимпийските богове вече са се добрали до летящите си колесници и са влезли в битка с по- големи и по-странни возила и с техните неописуеми кочияши. Навсякъде по бреговете на Езерото на
