откоси чиста синя енергия. При всяко попадение улученият войникс експлодираше.
Деймън я дърпаше назад към лагера.
— Какво? — изкрещя тя през грохота. — Какво?
Той поклати глава. Или не я чуваше, или не можеше да я разбере.
Нова серия експлозии отново свали на земята всички отстъпващи хора. Този път огнените гъби се издигнаха на шейсет, дори деветдесет метра в студения утринен въздух. Всички дървета западно и източно от Ардис горяха.
Войниксите продължаваха да скачат през пламъците. Черните хитинови войници ги помитаха с десетки и стотици.
А след това едно от черните същества се надвеси над нея, протегна дългата си, покрита с шипове ръка с разтворена длан, която по-скоро приличаше на черни лапа с хищни нокти, и каза с дълбок спокоен глас:
— Ада
Големият кораб се бе приземил непосредствено до Ямата. Бе прекалено голям и при кацането си бе съборил повечето от останалите изправени колове на палисадата. Сега стоеше на високите си многосъставни метални крака, а в долната част на туловището му се бяха отворили широки като на хангар врати.
Харман лежеше на носилка на земята и около него се бяха скупчили няколко различни създания. Без да им обръща внимание, Ада се затича към любимия си.
Главата му бе отпусната върху възглавница, а тялото му бе покрито с одеяло, но Ада трябваше да запуши устата си, за да не изкрещи. Лицето му бе обезобразено, бузите — хлътнали, в устата му се виждаха беззъби венци. Очите му кървяха. Устните му бяха толкова напукани, сякаш нещо ги бе дъвкало. Ръцете до лактите му бяха над одеялото и Ада видя големите кръвоизливи под кожата — кожа, която се белеше така, сякаш бе получил възможно най-ужасното слънчево изгаряне.
Деймън, Хана, Греоги и останалите се събраха около нея. Тя хвана ръката на Харман и едва усети как той отговори на съвсем слабото й стискане. Умиращият й любим се опита да я погледне и да й каже нещо, но изкашля кръв.
Една дребна хуманоидна фигура в червен и черен метал или пластмаса се обърна към нея.
— Вие ли сте Ада?
— Да. — Не се обърна да погледне към момчето-машина. Очите й не можеха да се откъснат от Харман.
— Успя да произнесе името ви и да ни даде координатите на това място. Съжаляваме, че не го открихме по-рано.
— Какво… — започна тя и осъзна, че не знае какво да попита. Едно от намиращите се наблизо същества-машини — огромно — деликатно държеше интравенозна система, от която нещо се вливаше в измършавялата ръка на Харман.
— Получил е смъртоносна доза радиация — каза момчето-машина с мекия си глас. — Почти със сигурност от подводницата, която открихме в Атлантическия пролом.
„Подводница“ — повтори наум Ада. Тази дума не й говореше нищичко.
— Съжаляваме, но просто нямаме медицинските уреди за човешки същества в подобно състояние — каза дребната човекоподобна машина. — Повикахме стършелите от „Кралица Маб“, когато видяхме, че имате проблеми тук. Те донесоха болкоуспокоителни и допълнителни системи, но не можем да направим нищо със самата радиация.
Ада не разбираше нищо от това, което й казваше дребното същество. Държеше ръката на Харман и чувстваше как съпругът й умира.
Харман се закашля, явно не успя да произнесе онова, което се мъчеше да каже, закашля се отново и се опита да измъкне ръката си. Ада я стисна, но умиращият й любим настояваше и продължаваше да се дърпа…
Тя разбра, че може би допирът на ръката й му причинява болка. Пусна го.
— Извинявай, скъпи.
Накъде зад тях проехтяха още експлозии, този път по-надалеч. Приличащите на прилепи летящи машини стреляха в обкръжаващите ги гори с непрекъснат картечен шум. Високите хитинови войници тичаха напред-назад из лагера — някои оказваха помощ на леко ранените, пострадали предимно от изгарянията.
Вместо да отдръпне дясната си ръка, Харман я протегна към лицето й.
Ада се опита да я хване, но той отклони дланта й. Тя се приведе и го остави да я докосне по шията и бузите. Накрая той постави длан на челото й и използва цялата си останала сила, за да протегне и другата си ръка към главата й и да се вкопчи почти отчаяно в нея.
Започна се, преди Ада дори да си помисли да се отдръпне.
Нищо, дори експлозиите, които неотдавна я бяха запратили на цели три метра във въздуха, не я бе поразявало толкова силно.
Отначало чу ясно гласа на Харман: „Всичко е наред, любов моя, мила моя. Успокой се. Всичко е наред. Трябва да ти дам един дар, докато съм в състояние“.
И тогава всичко около Ада изчезна с изключение на допира на ранената ръка на любимия й и кървящите пръсти, които изливаха в нея образи — не само в ума й, но и думи, спомени, образи, картини, данни, още спомени, функции; цитати, книги, цели томове, още книги, още спомени, любовта му към нея, мислите му за нея и за детето им, любовта му, още информация, още гласове, имена и дати, и мисли, и факти, и идеи, й…
— Ада? Ада? — Том бе коленичил до нея, пръскаше я с вода и я пляскаше по бузите. До тях бяха коленичили Хана, Деймън и останалите. Харман лежеше с отпусната ръка. Малкото същество от метал и пластмаса все още се суетеше около него, но любимият й изглеждаше мъртъв.
Ада се изправи.
— Деймън! Хана! Елате. По-близо.
— Какво? — попита Хана.
Ада поклати глава. Нямаше време за обяснения. Нямаше време за нищо — освен за споделяне.
— Доверете ми се — каза тя.
Протегна ръце, опря здраво лявата си длан в челото на Деймън, а дясната — в това на Хана, и активира споделящата функция.
Продължи не повече от тридесет секунди — не повече от времето, което бе необходимо на Харман да сподели функциите и най-съществената информация с нея — информацията, която с часове бе отсявал и подготвял за прехвърляне по време на пътуването си на запад през Пролома. Но тези тридесет секунди се сториха на Ада като три вечности. Ако можеше да свърши останалото сама, нямаше да си прави труда, не би си губила времето дори ако бъдещето на човешката раса зависеше от това. Но не можеше да се справи сама с оставащото. Трябваше й човек, който да продължи Споделянето, и още един, който да й помогне да спаси Харман.
Приключи.
И тримата — Ада, Деймън и Хана — рухнаха на колене със затворени очи.
— Какво става? — попита Сайрис.
Някой се втурна към тях. Крещеше. Беше един от доброволците при павилиона на два километра оттук. Факс възелът работеше! Беше оживял точно когато войниксите започнаха атаката си.
„Няма време за факс павилиона“ — помисли си Ада. А и нямаше къде да се иде. Навсякъде хората се бяха барикадирали или се намираха под прякото нападение на войниксите. Нямаше нито едно друго място или възел, където любимият й можеше да бъде спасен.
Грамадното същество, което приличаше на някакъв гигантски рак, буботеше на английски.
— На орбита има човешки възстановителни резервоари — казваше то. — Но единствените, за които знаем със сигурност, се намират на астероида на Сикоракса, а той току-що прекоси с пълна скорост лунната орбита. Съжаляваме, че не знаем други…
