— Няма значение — каза Ада и отново коленичи до Харман. Докосна ръката му. Реакция не последва, но тя усети последните искрици живот в него — биологичните му монитори разговаряха с новата й биометрична функция. Тя трескаво прехвърляше в ума си хилядите възли за свободно прехвърляне и самите процедури на функцията.
В Средиземноморския басейн бяха складовете на постчовеците. Там имаше лекарства и апаратура против подобна радиационна смърт, но складовете бяха запечатани със стазисно поле, а освен това Ада видя по мониторите на всеобщата мрежа, че Херкулесовите ръце са изчезнали и Средиземноморието отново се пълни. Щяха да й трябват машини — подводници, — за да се добере до депата. Прекалено дълго. Имаше и други складови райони на постчовеците — в степите на Китай, недалеч от Сухата долина в Антарктида… но пътуването до всички тях щеше да е много дълго, а медицинските процедури — прекалено сложни. Харман нямаше да живее достатъчно дълго, за да…
Сграбчи ръката на Деймън и го дръпна до себе си. Той изглеждаше замаян, почти вцепенен.
— Всички тези нови функции… — почна Деймън.
Ада го разтресе.
— Какво ти каза призракът?
— Какво? — Погледът му беше разфокусиран.
— Деймън, кажи ми пак какво ти каза призракът Мойра в деня, когато гласувахме Никой да отлети с аероскутера. Беше нещо като „Не забравяй…“ Кажи ми!
— А… каза… „Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой“ — отвърна Деймън. — Но как може това…
— Не! — извика Ада. — Второто Никой не е име! „Ковчегът на Никой е ковчег на никой“ — значи ничий ковчег. Хана, ти си била до Одисей, когато яслите са го излекували. Ще дойдеш ли с мен?
На Хана й бе нужна само секунда, за да схване какво я моли приятелката й.
— Да — отговори тя.
— Деймън — Ада вече се състезаваше не само с времето, но и със Смъртта, която вече бе сред тях и държеше Харман в тъмните си нокти, — трябва да направиш Споделянето с всички останали. Веднага.
— Да — каза Деймън и веднага събра няколко души около себе си.
Моравекските войници — Ада вече ги познаваше, ако не по имена, то поне по форма — все още стреляха по защитния периметър и доубиваха последните нападатели. Нито един войникс не успя да мине през тях.
— Хана — обърна се Ада към приятелката си, — ще ни трябва носилката, но ако тя не се прехвърли свободно, вземи одеялото. Ще го използваме, ако се наложи.
— Хей! — извика малкият европейски моравек, когато Хана грубо дръпна одеялото от умиращия пациент. — Това нещо му трябва! Студено му е…
Ада докосна ръката на дребосъка и дори през метала и пластмасата усети човешкото и плътта в него.
— Всичко е наред — каза тя. Извлече името му — неговото име — от кибернетичната му памет. — Приятелю Манмът, всичко е наред. Вече знаем какво правим. След толкова време наистина знаем какво правим.
После махна на всички да се отдръпнат.
Хана коленичи до единия край на носилката, постави едната си ръка върху рамото на Харман, а с другата хвана металната дръжка. Ада направи същото от другата страна.
— Мисля, че е достатъчно да си представим основното помещение. И координатите ще се появят сами — каза Ада. — Важното е и двете да попаднем там.
— Да — каза Хана.
— На три? — каза Ада.
— Да.
— Едно, две… три.
Двете жени, носилката и Харман изчезнаха.
Макар умиращият Харман на пръв поглед да изглеждаше лек като перце, двете трябваше да напрегнат всичките си сили, за да го отнесат на носилката от основната музейна част на Голдън Гейт по няколкото стълбища през гроздовете зелени мехури до района на саркофазите, покрай старата ясла на Сави и надолу до последното спирално стълбище към яслата на Одисей-Никой.
Ада постави длан върху обезобразените гърди на любимия си, усети само най-слаби признаци на живот и реши да не губи повече време.
— Пак на три — задъхано каза тя.
Хана кимна.
— Едно, две… три.
Двете внимателно повдигнаха голия Харман от носилката и сложиха тялото му в яслата на Никой. Хана дръпна капака и го затвори с трясък.
— Как… — започна изпадналата в паника Ада. Възнамеряваше да провери цялата разнообразна апаратура — новите й функции й го казваха, но щеше да отнеме прекалено много време…
— Ето така — каза Хана. — Никой ми го показа, след като се съживи.
Тънките й пръсти пробягаха по серия светещи виртуални бутони.
Ковчегът въздъхна и забръмча. От невидими отвори проникна мъгла и скри по-голямата част от тялото на Харман. Върху прозрачния капак се образуваха ледени кристали. Запалиха се няколко нови светлини. Едната беше червена.
— О! — премаляло възкликна Хана.
— Не — каза Ада. Гласът й бе спокоен, но твърд. — Не. Не.
Постави длан върху пластмасовия контролен възел на ковчега, сякаш убеждаваше машината в нещо.
Червената светлина примигна, стана кехлибарена и после отново червена.
— Не — твърдо каза Ада.
Червената светлина се поколеба, отслабна, превключи на кехлибарена. Остана кехлибарена.
Пръстите на двете жени се докоснаха за миг над ковчега, след което Ада отново положи длан върху пластмасовия панел на ИИ.
Светлината продължаваше да е кехлибарена.
След няколко часа, когато следобедните облаци се раздвижиха, за да скрият отначало руините на Мачу Пикчу, а след това и висящия мост на сто и осемдесет метра под тях, Ада каза:
— Хана, прехвърли се в Ардис. Хапни нещо. Почини си.
Хана поклати глава.
Ада се усмихна.
— Тогава поне иди до трапезарията и донеси плодове или нещо друго за ядене. И вода.
Кехлибарената светлина се задържа целия следобед. Малко след залез, когато долините на Андите бяха окъпани в червено сияние, на Голдън Гейт се прехвърлиха Деймън, Том и Сайрис, но се задържаха само за няколко минути.
— Вече установихме контакт с тридесет от останалите общности — каза Деймън. Ада кимна, без нито за миг да откъсва очи от кехлибарената светлина.
Тримата си тръгнаха, като обещаха да се върнат на сутринта. Хана се загърна с едно одеяло и заспа на пода до ковчега.
Ада остана будна. Понякога коленичеше, понякога седеше, но винаги мислеше, дланта й неизменно бе върху контролния възел и тя непрекъснато пращаше посланията и молитвите си през веригите, отделящи я от Харман, а очите й неотклонно следяха светлината на монитора.
Някъде след три сутринта кехлибарената светлина се смени със зелена.
Четвърта част
