Олимп

нас, ардисците, а през определени места, наречени факс възли. Тук наблизо няма такъв възел, но ще намерите един или повече в Гърция. Но аз се отклонявам… можем да се прехвърлим до Делфи и да освободим гърците ако не за минути, то за часове и дни, но ще ме разберете, когато казвам, че това не е наша работа. Те са ваши хора. Тяхното бъдеще е ваша грижа. Преди няколко месеца освободихме само девет хиляди и няколко души от собствените ни хора от друг син лъч. И макар да сме благодарни за новото попълнение, откриваме, че ни е трудно да се грижим дори за толкова малко хора, без да сме обмислили всичко предварително. Светът е пълен с прекалено много войникси и калибани, да не споменавам динозаврите, форусракоидите и другите странни неща, с които ще се сблъскате, след като напуснете сигурния Нови Илион. Ние и съюзниците ни моравеки ще ви помогнем с разселването на представителите на останалите народи, ако има такива в синия лъч, но бъдещето на говорещите гръцки трябва да остане във ваши ръце.

Кратката реч, макар и с варварска граматика и синтаксис, бе достатъчно въздействаща, за да спечели на високия ардисец бурни аплодисменти. Елена също му ръкопляска. Поиска й се да се срещне с него. Насаме.

Хектор пристъпи в центъра и огледа всички присъстващи.

— Сега призовавам към гласуване. По правилото за обикновеното мнозинство. Който е съгласен Тразимед и доброволците му да тръгнат за Делфи при следващия попътен вятър и течение, да вдигне юмрук. Който е против, да не вдига ръка.

На заседанието на Общия съвет присъстваха малко повече от сто души. Елена преброи седемдесет и пет вдигнати юмрука — включително своя собствен — и само дванадесет ръце долу, сред които на Деифоб и, незнайно защо, на Андромаха.

Последваха бурни овации и когато глашатаите оповестиха резултата на десетките хиляди, събрали се на централния площад и пазара, радостни викове отекнаха от новопостроените, но ниски стени на Нови Илион.

Когато излязоха на терасата, Хектор дойде при нея и след няколкото думи за изстуденото вино каза:

— Страшно много ми се иска да тръгна, Елена. Не мога да понеса мисълта, че експедицията ще замине без мен.

„А, значи това е причината Андромаха да не гласува“ — помисли си тя.

— Не можеш да тръгнеш, Хекторе. Градът има нужда от теб.

— Ами! — каза Хектор, изгълта остатъка от виното си и стовари чашата си върху един от блоковете, които все още не бяха поставени по местата им. — Нищо не заплашва града. За дванайсет месеца не сме виждали други хора. За това време възстановихме стените, но нямаше нужда да си правим труда. Просто няма други хора. Или поне не и в тази част на обширната земя.

— Това е още една причина да останеш да наглеждаш народа си — каза Елена и леко се усмихна. — Да ни пазиш от динозаврите и форусракоидите, за които ни говори нашият висок ардисец.

Хектор усети палавото пламъче в очите й и също се усмихна. Помежду им винаги бе имало странна връзка — отчасти дразнене, отчасти флирт, отчасти нещо по-дълбоко от връзката между съпруг и съпруга.

— Не мислиш ли, че бъдещият ти съпруг ще е подходящ да закриля града от всяка опасност, знатна Елено? — попита той.

Тя отново се усмихна.

— Ценя брат ти Деифоб повече от всички други мъже, скъпи мой Хекторе, но никога не съм приемала предложението му за женитба.

— Приам би се зарадвал — каза Хектор. — А и Парис щеше да е поласкан.

„Парис щеше да се издрайфа“ — помисли си Елена.

— Да, брат ти Парис щеше да е щастлив да научи, че съм се омъжила за Деифоб… или за който и да е от знатните му братя — каза тя, усмихна му се отново и с удоволствие забеляза обхваналото го неудобство.

Хектор се наведе към нея и почти прошепна:

— Ако ти кажа нещо, ще го запазиш ли в тайна?

— Разбира се — също шепнешком му отвърна тя.

„Стига да е в мой интерес“.

— Смятам да потегля с Тразимед и експедицията му — тихо каза Хектор. — Кой знае дали някой от нас изобщо ще се върне? Ще ми липсваш, Елена.

И неловко докосна рамото й.

Елена Троянска постави гладката си длан върху грубата му ръка и я притисна до рамото си. Погледна го право в сивите очи.

— Ако тръгнеш на това пътуване, благородни Хекторе, ще ми липсваш почти толкова, колкото на любимата ти Андромаха.

„Но не чак толкова, тъй като ще се промъкна тайно на кораба, дори това да ми струва всички диаманти и перли от несметното ми богатство“ — помисли си.

Все още докосвайки се, двамата с Хектор тръгнаха към перилата на дългия каменен портал на двореца на Съвета. Тълпата на пазара беше полудяла от щастие.

В центъра на площада, точно на мястото, където от векове се намираше фонтанът, група пияни гърци и троянци, смесени като братя и сестри, бяха довлекли голям дървен кон. Творението беше толкова голямо, че нямаше да може да мине през Скейската порта, ако тя все още беше на мястото си. Нямаше обаче проблеми по-ниската, по-широка и непокрита порта, издигната набързо недалеч от мястото, където растеше дъбът, да се отвори широко и да вкарат коня.

Някакъв шегобиец от тълпата бе решил, че конят трябва да е символ на Падането на Илион. И днес, в годишнината от Падането, смятаха да го изгорят.

Елена и Хектор гледаха, все още докосвайки се леко с ръце — но не и незабелязано за тях самите, — как тълпата поднесе факла към гигантския кон и как той, изработен от сухо дърво, лумна за секунди. Тълпата отстъпи, градските стражи се разтичаха разтревожено, а знатните мъже и жени на дългата тераса и по балконите замърмориха недоволно.

Елена и Хектор се разсмяха.

93.

Седем години и пет месеца след Падането на Илион:

Мойра се телепортира на поляната. Беше прекрасен летен ден. Пеперуди се носеха в сянката на гората, а над детелините бръмчаха пчели.

Черен астровекски войник от астероидния пръстен внимателно се приближи, заговори й любезно и я поведе нагоре по склона, където една малка открита тента — всъщност навес от пъстроцветна тъкан върху четири кола — леко се издуваше под нежния южен ветрец. В сянката бяха сложени маси, над които се бяха навели неколцина моравеки и хора и изучаваха или почистваха многобройни глинени чирепи и други неща.

Най-дребният моравек — имаше си специално пригоден стол — се обърна, видя я, скочи на земята и тръгна да я посрещне.

— Мойра, какво удоволствие — каза Манмът. — Заповядай да се скриеш от слънцето и да изпиеш чаша студено питие.

Мойра последва малкия моравек в сянката.

— Сержантът каза, че ме очакваш.

— Още от разговора ни преди две години — каза Манмът, отиде до масата с напитките и се върна с чаша студена лимонада. Останалите моравеки и хора й хвърляха любопитни погледи, но Манмът не я представи. Още не бе дошло времето за това.

Мойра отпи от лимонадата, забеляза леда, който по всяка вероятност ежедневно телепортираха или прехвърляха по факса от Ардис или някоя друга общност, и огледа поляната. Районът бе хълмист, на около